Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Вероятно.
— Не вероятно, а точно. Някои хора търсеха мръсотия. Лесно можеш да си представиш.
— Значи сте преразгледали случая? Дочух едни числа, които са… цяла провокация. Големи суми.
— Не се съмнявам — отвърна Драйсдейл. — Вече всичко си спомних. Винаги преувеличаваха дивашки. — Замисли се за около минута. — Защото е чернокожа и е сенатор на Щатите, Крис лично пое нещата в свои ръце. Още отначало той беше прокурорът, на когото възложиха случая. И тогава нямаше нищо сигурно, както и сега. Още едно от същите — добави той загадъчно.
— От кои?
— От тежките
— Че какво трудно имаше?
— Ейб, нека си остане между нас, но Крис направо се престара, за да докопа този случай.
— _Искал е_ да се заеме с него?
Драйсдейл кимна, зает да си припомни подробностите.
— Повечето инвеститори бяха чернокожи, макар че сред тях беше и Дейн Уейджър, разбира се. Както и да е, Крис беше още новобранец, напираше да докаже, че за него цветът на кожата не е от значение. Адски му се искаше да избута делото до присъда, да отбележи точки за сметка на братята си по раса, за да е ясно, че може да бъде районен прокурор за всички граждани. Повярвай ми, идваше и при мен да се съветва, да ме пита за мнението ми, да иска помощта ми, но просто нямаше за какво да се хване в това дело.
Глицки изтърва дълго сдържаната въздишка.
— Чух нещо за три милиона долара.
Драйсдейл само тръсна глава.
— Ейб, доколкото си спомням, това не е вярно дори приблизително. Не допускам да е имало дори и милион, когато Крис разнищваше подробностите. На някой му провървяло с изгодна инвестиция или нещо подобно…
— И не е в текущите разследвания? Вече не е, така ли?
— Не съм и подушвал такова нещо, а би трябвало. И разбира се — продължи Драйсдейл, върнал се към онова, което го гризеше отвътре, — делото беше тежко за Крис, защото щом се отказа, смачкаха му фасона, именно заради преобладаващо чернокожите участници в далаверата. И нямаше как да се защити, като настоява, че _е искал_ да осъди тези хора. Не и ако нищо лошо не бяха направили, а накрая така изглеждаше. — Той въздъхна. — Такъв си е светът, Ейб, нали?
— Такъв е — съгласи се Глицки.
Лорета седеше в кабинета си, в Градската палата. Във Вашингтон сега беше осем вечерта, петък, края на работната седмица. Ако сделката щеше да се уреди, сега беше времето. Винаги казваха „край на бизнеса“ за пет следобед, но в Капитолия това приключване продължаваше поне още три часа. Никой не си отиваше у дома, преди да е свършил всичко, което може. Ето, каза си тя, щом пак погледна часовника, време е.
Беше сигурна в успеха. Информацията през деня, и от нейните сътрудници, и от други сенатори показваше, че началникът на президентската канцелария неуморно убеждаваше и настояваше, за да улесни прехвърлянето с президентски указ на военноморската база „Хънтърс Пойнт“ към Програмата за федералните паркове, с условието на тази територия да се осъществи идеята на Лорета — да бъде дадена на онеправданите деца и управлявана от афроамериканец.
Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея — видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж
— … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.
— Сигурно ли е?
— Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.
— Добре е — промълви Лорета.
Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат — не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.
С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.
— Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?
— Чувам те.
— Не се съмнявам, миличка.
После се появи Ейб.
Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.
— Как успяваш да останеш толкова невидима? — попита я той.
— Божичко! Ох, Ейб! — Тя притисна длан към гърдите си. — Уплаши ме до смърт!
— Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?
Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.
— Господи — промълви тя, обвила ръце около него. — Как е възможно да ми липсваш толкова?
— Знам как е. Доста е щуро, нали?
— Да.
След малко се пуснаха.
— Какво означава, че съм била „невидима“?
— Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…
— Сътрудници.
— Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.
— Нас не ни охраняват.
— … или някакви репортери. Винаги има _някой_ наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…
— Ейб, много си е хубаво.
— А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.