Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?
После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.
Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със
Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.
Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било — да се обади пак.
Край бордюра пред Палатата винаги имаше плътна колона черно-бели полицейски коли, но днес те заемаха четири от петте платна на Брайънт Стрийт.
Илейн Уейджър пристигна с такси — тази сутрин автобусите не се движеха по нейната линия. Стоеше на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, за кой ли път обзета от чувството, че действителността коренно се е променила. Дали това е така наречената виртуална реалност? Един от отговорниците по броячите за паркиране най-спокойно попълваше квитанции за глоби на _полицейските коли_, записваше си номерата им и после оставяше творенията си под чистачките, сякаш някой му бе подсказал, че така най-разумно ще запълни времето си сред околната лудост. И той е _повярвал_…
Във фоайето на Палатата тълпата бе отъняла значително — несъмнено, заради полицейския час имаше по-малко нарушители. Илейн като в безтегловност премина край детектора за метални предмети и заобиколи една от колоните, грамадната пещера на фоайето се откри пред очите й.
Десетина униформени полицаи нехайно охраняваха задържаните. Но защо, попита се Илейн, имаше толкова много патрулни коли пред сградата? Къде са останалите полицаи? Откъслечната мисъл я връхлетя като послание от полузабравен свят. Нямаше представа с какво се занимаваха.
Мъжете в опашката за получаване на призовки тази сутрин бяха обичайната сбирщина, мърляви и уморени, с торбички под натежалите клепачи. Докато чакаше асансьора, един от тях привлече вниманието й.
Искаше да се качи в стаята си, да затвори вратата. Може пак да потърси майка си, да поговори с Джери Узунис или с първия заместник-районен прокурор Арт Драйсдейл… с все някой горе… да научи какво се е случило, какво би могла да направи. Трябваше да направи нещо. Заради Крис.
Тръгна към жълтата пластмасова лента, отделяща задържаните, прекрачи я и се вгледа отблизо в мъжа.
— Извинете — обърна
— Да, госпожо? — И след миг: — Моля ви да се върнете зад лентата. Не бива да сте тук.
Илейн не бе в настроение да се държи сърдечно.
— Работя в прокуратурата — и размаха служебната си карта. — Казвам се Илейн Уейджър.
Ако някое от двете ченгета пред нея успя да свърже името на привлекателната млада жена със сенаторката, то прикри добре мислите си. Но прокуратурата беше сериозна работа и ако дамата желаеше да каже нещо, щяха да я изслушат.
— Да, госпожо — повтори полицаят. — С какво мога да ви бъда полезен?
Илейн кимна към арестувания.
— Този не е ли Джеръм Рийз?
Той беше и я зяпаше.
— Ей, ей, така не е редно. Ей, на тебе говоря. Чуваш ме! На тебе _говоря_!
Илейн не го и погледна. Полицаят, на чиято значка бе написано „Дж. Дийли“, застана между нея и Джеръм и заповяда на онзи да си затваря устата. Вече се качваха с асансьора за посетителите на затвора, по-бърз от общодостъпния. Освен това спираше само на шестия етаж — пред входа на затвора.
— Сериозно ти говоря, щото те… ей, чуваш ли, нямат заповед. Налитат да се заяждат само. Това си е чист тормоз. Нищо не съм направил…
Дийли се обърна към Илейн и каза с най-лековат тон, като че се разхождаха в парка:
— Прибрахме го в район с полицейски час, в крадена кола, пълна с предмети, които е ограбил от…
— Ей, стига бе… никаква открадната кола не е…
— Джеръм, не ти ли казах да _млъкнеш_?
Дийли дръпна белезниците с такава сила, че почти отлепи младежа от пода.
— Това си е насилие! По-ли-цей-ска бруталност! Ти нали всичко видя, сестро? Айде стига толкова. Ей, ама тоя тип…
— Не съм ти сестра — сряза го Илейн. — Аз съм най-гадният ти кошмар.
Точно сега Арт Драйсдейл, първият заместник в прокуратурата, _преживяваше_ най-гадния си кошмар. Наближаваше девет сутринта, а той беше на крак през цялата нощ. Отказа да работи дори временно в кабинета на Крис Лок — не искаше злонамерени тълкувания, никак не се натискаше да бъде следващият в това кресло. Но в собствения му кабинет изобщо не достигаше простор, за да побере човешкия поток, вливащ се тази сутрин. Всеки настояваше за отговори, за утешителни новини или за решения, които той не бе упълномощен да вземе.
Обикновено се държеше безгрижно, случваше се да подхвърля бейзболна топка, както седеше зад бюрото и обсъждаше с някой служебните затруднения или преговаряше за смекчаване на присъдите с адвокати. Днес носеше бяла риза с разхлабена вратовръзка и сплиташе пръсти върху бюрото, докато ставите им побеляха.
— Добре, пуснете я.
Илейн нахълта през вратата и застана пред него.
— Надявам се да не съм разбрал добре — започна той. — Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство — значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?