Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.
— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.
— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.
Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.
Когато
Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.
Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.
Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.
Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.
— Ейбрахам, трябва да поговорим.
Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.
Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.
И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.
Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.
— Налага ли се да затворя вратата? — попита Ейб.
Разбира
— Я си изяж кифлата.
Което Глицки правеше с огромно удоволствие.
— Е, какво има?
Както винаги, Нат не чакаше втора покана.
— Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. — Вдигна ръка. — Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.
— Съгласен.
Пак същия жест.
— Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…
Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.
— Извинявай, я повтори…
— Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. — Нат изчака, докато Ейб кимна. — Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.
— И какво е казала тази Рейчъл?
— Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… _ой_, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…
— От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?
Точно от това имаше нужда Ейб — от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.
Нат кимна.
— Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е _шанда_. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.
Телефонът звънеше. Глицки напъха в устата си последната хапка от кифлата и я избута с език настрани.
— Татко, уговори срещата и аз ще дойда. — Вдигна слушалката. — Глицки, отдел „Убийства“.
Беше един от заместник-районните прокурори, Тай Робинс, врещеше къде е, по дяволите, нали трябва да даде свидетелски показания при съдията Оскар Томазино, по делото „Народът срещу Съли“, за убийство. Да не е забравил?
Хайде, лейтенанте, животът продължава. Съдията дал десетминутна почивка и най-добре било Глицки да си дотътри задника за нула време, иначе ще му лепнат неуважение към съда.