Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Да, сър.

Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.

— С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?

— Повечко са — увери го тя.

— Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.

— Съжалявам, но…

— Убеден съм, че съжаляваш. — Той поклати глава. — Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?

— Помислих…

помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…

— Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.

— Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.

— И аз не мисля, че е възможно. — Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. — По дяволите!

— Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…

Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.

— Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?

— Да, сър.

— Вярвам ти.

Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.

Върна мислите си към Илейн.

— Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. — Не прозвуча като въпрос. — И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?

Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:

— Да, сър.

— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.

Произнесе думите без усмивка.

35.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година,

от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

— Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

— Къде още има кръв? — попита делово.

Лание се наведе към него.

— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.