Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:

— И имат само двайсет маси?

Гласът на Бенкс стана по-остър.

— Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа — най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.

— Трябва да са сервирали

пиенето направо на кашони. — Глицки се почеса по бузата. — И въпреки това нямаше заведено дело?

— Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам — никой не ходи да се храни там.

— Поне никой не отива втори път.

— Точно това казах и аз.

Още една минута мъртва тишина.

— Хубава история ми разправи…

Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.

— Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.

— Дейн?…

— Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти — докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб — „Пасифик Муун“.

— Рид, случва се на някой да му провърви.

— Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.

— И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?

Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.

— Чуваха се приказки…

— Винаги се чуват приказки.

Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?

— Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.

Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.

През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.

Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа

от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.

След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.

Глицки врътна глава.

— Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари — митницата.

Обаче Бенкс беше готов с отговора.

— Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. — Повтори натъртено: — Никаква митница.

Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.

— Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?

Бенкс вдигна рамене.

— Мислиш, че си съчинявам, нали?

— Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете — историята е сочна, признавам — изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.

Бенкс не отговори.

— Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? — с полушеговит тон настоя Глицки.

— Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. — По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. — Както и да е, това имах да ти казвам…

Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.

— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.

— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?

— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.

Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.

— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.

— Добре, лейтенанте, щом казваш.

Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.