Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Да, разбира се, но за теб е от значение единствено, че не бихме могли да _платим _за радиовремето, което ни отпускат. Ако ги накараме да смятат Рон Бомонт за злодей, всичко ще се разводни.
— Не зная, Ал. Ще ми се да бяха излезли, с _какъвто и да е_ престъпник, с някакъв заподозрян. С някой, който да отслаби натиска.
— Натиска върху кого?
— Върху кого мислиш, Ал? Върху мен.
— Какъв натиск върху теб?
— За Брий.
— Поддържали сте служебни взаимоотношения. Какво има да се обсъжда?
Кери го
— Но моментът все пак е крайно неподходящ да излезе наяве, нали? Новините отново я емнаха, случаят не е в девета глуха, репортерите ровичкат.
— И нищо няма да намерят. Чуваш ли? Отпусни се. Нищо няма да намерят.
Лимузината спря. Кери не обичаше да кара събралите се да го чакат. Налагаше се да излезе и да се ръкува с тълпата, да не губи живата връзка със своите гласоподаватели. Пресегна се към дръжката на вратата.
— Добре, Ал, чувам те. Чувам те.
13
Ейб Глицки лежеше буден и се опитваше да не обръща внимание на работещия в съседната стая телевизор. Тяхната икономка и бавачка Рита обичаше телевизията толкова, колкото той я мразеше. Живееше с тях вече почти пет години и бе истинско съкровище, особено що се отнася до Орел. Ейб толкова се нуждаеше от нейните грижи, че би търпял и доста по-лоши неща от злополучната й склонност към популярните боклуци.
И все пак тази вечер при мисълта за затворената Франи Харди и неразкритото нашумяло убийство, започващо отново да привлича вниманието на медиите, тези простотии му изглеждаха непоносими. Той най-после отметна одеялото и седна.
След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.
Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.
— Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?
Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:
— Не ме бива за такива неща.
Ейб застана близо до нея.
— Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?
Тя вдигна рамене, без да отговори.
— Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?
— Не, сам съм. Проверявам как я караш.
Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й трепнаха.
—
Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.
— Май е трябвало ти да станеш адвокат.
— И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?
Глицки смръщи чело.
— Какво споразумение?
— Не е ли заради него? Помислих, че са дошли при теб и са те помолили…
— Не съм чувал за никакво споразумение. Какво е то? Кой ти го предложи?
— Това копеле Скот Рандъл. Дойде преди час. Не разбирал защо не се размазвам от топлота към него, сякаш изобщо нищо не се е случило. — Тя изпитателно се взря в лицето на Глицки: — Наистина ли не знаеш нищо?
— Не. Какво искаше?
— Иска Рон.
— И как смяташе да го изкопчи от теб?
— Каза, че ще се откаже от обвинението за обида, ще спре да настоява за тайната. Нямало да ми се наложи да говоря за нея пред съдебните заседатели.
— И какво иска в замяна?
— Да му кажа къде е Рон. Смятал, че зная.
— Но ти не знаеш, нали?
Франи се взираше в стената над рамото му.
— Нали? — повтори Ейб, но вече бе разбрал. — По дяволите… — изрече рядката за него ругатня с премерена предпазливост. — Какви ги вършиш, Франи? До този миг бях на твоя страна, опитвам се да те измъкна, защото те познавам и обичам от години и съм сигурен, че не си забъркана в убийството. Или и тук греша?
Тя кимна и срещна погледа му.
— Кълна ти се, Ейб, не съм.
Той въздъхна тежко, вероятно успокоен.
— Добре тогава. Какво друго поиска господин Рандъл?
— Само това. Иска да пипне Рон и да го разпита. Каза, че бил наясно къде се крие ключът на загадката — в Рон.
— А къде се крие всъщност?
Седнала на масата, Франи клатеше крака с наведена глава като дете. Най-после вдигна очи.
— Ейб, той е излязъл от къщи и тя е била жива. Когато се е прибрал, вече е била мъртва. Някой я е убил.
Глицки понечи да отвърне, но Франи сложи длан на ръката му, за да го възпре.
— Зная, зная. Ти ми каза, помниш ли? Часът на смъртта. На практика е можел да го извърши, преди да заведе децата на училище.
— Допада ми как го извърташ.
— Я стига, само си го представи! Рон отвежда децата в колата, а после си казва: „Ей, ето удобен момент. Ей сега ще отскоча до горе, ще убия жена си, ще я хвърля от балкона, за да изглежда като самоубийство, ще разкарам от зимната градина всякакви подходящи оръдия за убийство, каквито ми попаднат подръка там…“ — Тя поклати глава. — Ама моля ти се. Нали бях с него през онзи предобед и той изглеждаше прекрасно. Беше напълно нормален. Чисто и просто пихме кафе и се жалвахме от живота, от децата: Знаеш как е. И ти си имал деца.