Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.

— Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.

Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.

— „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. — Вдигна очи. — А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?

— Свързани

ли са помежду си?

— Да кажем така — обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.

— И какво ги ръководи?

— Е, това е спорен въпрос. — Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети — повечето бяха в сферата на дребните хулиганства — вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.

„Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.

— Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.

Господи, дали са му да разбере.

Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.

— Но ако те интересува моето мнение — завърши Джеф, — точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.

— Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?

— Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.

Харди се облегна, кръстоса крака.

— И ти си събрал всички тези материали в една папка.

— Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.

— И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.

Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.

— Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.

Харди посочи папката.

— Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?

На Джеф не му бе необходимо да проверява.

— Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.

— Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.

Джеф кимна.

— Но това значи, че… — Замълча, защото го бе осенило хрумване. — Защо тогава ще…

— Цял ден си повтарям една мантра — отвърна Харди. — Опитай и ти.

— И каква е тя?

—

Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.

19

Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ — прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.

Харди чукна един път на отворената врата.

По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:

— Тъкмо си мислех за теб. Как си?

— Бил съм и по-добре. — Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: — Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…

— Какво?

— Тази вечер. Вси светии.

Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.

— Забравил си. И децата ти са разстроени.

Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.

— Какво, по дяволите, правя?… — Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. — След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.

Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.

— И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? — Барабаненето се ускори. — Искаш ли да знаеш?

Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.

— Естествено.

— Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?

Фримън кимна повторно.

— Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.

Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито — такива.