Няма нищо по-хубаво от лошото време

Райнов Богомил Николаев

— Всичко това засяга мен, а не вас.

— Вярно. Но това интересува и мен, доколкото ми дава възможност да направя пазарлъка. Не съм паднал с последния дъжд и знам отлично, че услуга се прави срещу услуга. Вие чухте вече какво ми е нужно на мен. Аз от своя страна разбирам какво е нужно на вас, за да отървете кожата и да реализирате мечтата си. Остава само да направим замяната.

— Вие разговаряте със себе си — казва презрително Ван Алтен. — И си играете на пазарлъци между себе си и себе си. Аз нито съм ви предлагал нещо, нито съм искал нещо.

— Въпрос

на време, Ван Алтен. Достатъчно е да помислите, и ще разберете сам, че сделката е от взаимен интерес.

— Добре. Дайте ми време. Оставете ме да помисля.

— Разбира се. Ако е за няколко минути, няма да се караме.

— Човек не взима съдбоносни решения за няколко минути. Особено под дулото на пистолета.

— Съжалявам. Но ако вие сте тръгнали към самоубийство, аз нямам никакво намерение да ви правя компания. Не си въобразявайте, че ще се прибера в къщи и ще чакам, додето вие ще тичате да докладвате на Еванс. Решението, каквото и да е то, трябва да го вземете тук, още тая вечер. Ще ви помогна с още едно разяснение: за сумата няма да се пазарим. Ще ви бъде платена на две части — при сключване на спогодбата и след изпълнение на задачата.

— Вие давате вид, че ме спасявате от евентуална гибел, като ме обричате на друга — абсолютно неизбежна я незабавна — забелязва с неприязън холандецът.

Тая фраза звучи вече по-конкретно. Парализата на упорството се е раздвижила в хаос от мисли и сред тях почва да се оформя някакво дирене на изход.

— Напротив, соча ви единственото възможно спасение — възразявам. — Светът е широк и пълен с тихи кътчета. Като прибавим към обещаната сума и една нова самоличност, вие ще разполагате с всички условия за спокойни старини.

— А ако откажа?

— Вие няма да направите това — отвръщам кротко. — Вие обичате живота, макар и да го живеете като аскет.

— Вас ви праща Еванс — подхвърля ненадейно холандецът.

Това не звучи твърде умно. Освен ако е казано нарочно.

— Не, Ван Алтен. Вие знаете, че не ме праща Еванс. Ако Еванс се съмнява във вас, той има по-тънки начини да ви провери. Макар че по моему едва ли ще си губи времето да ви проверява.

Човекът наново е забил поглед в масата. Минават няколко минути в общо мълчание. Нека се повърти вентилаторът в главата му. Нека стигне до заключението, убеден, че сам го е открил, без да му е било внушено.

Най-сетне човекът вдига очи, хвърля ми остър поглед и казва:

— Сто хиляди

— Гулдена?

— Сто хиляди долара.

Скъпо. Далеч по-скъпо от сделката с Моранди. Но краят винаги излиза по-скъп от началото. И после, като се има предвид, че тая сума е мечтата на цял един живот, сто хиляди не са чак толкова много. Всъщност ако в случая нещо ме кара да се замисля, то не е размерът на сумата, а бързината на взетото решение. Това преминаване от решителния отказ през колебанията до окончателното съгласие се извършва прекалено динамично за моя вкус.

— Прието. Обещах вече да не се пазарим. Но вие дори не сте запитали какво ще искам насреща?

— Вече, мисля, го казахте.

— Само в най-общи

линии.

— Тогава изяснете се.

— Благодаря. Обаче позволете ми най-първо един съвет: не възприемайте тактиката, която би възприел един прост човек във вашата ситуация: «Сега ще обещая на този тип луната, за да отърва кожата и да пипна петдесет хиляди, а утре ще разкажа всичко на Еванс и вероятно ще получа нещо и от него.» Единственото, което ще получите от Еванс, ще бъде куршумът, от който си мислите, че се спасявате.

— Не ме плашете. Тия работи са ми известни.

— Толкова по-добре. Трябва да ви е известно и още нещо: когато човек се занимава със задачи като моите, вие знаете, че тоя човек не е сам. Един опит за отстраняването ми само ще ви постави под ударите на цялата организация.

— И това ми е известно — отвръща с леко отегчение холандецът. — Вие сте човек на Гелен.

— Защо мислите тъй?

— Защото си спомних какви подозрения имаше към вас в началото. Ставаше дума за някакви ваши сделки с една немска фирма. Вие сте човек на Гелен.

— Гелен или друг, това е без значение — отвръщам уклончиво. — А сега по въпроса за услугата. Тя е съвсем проста: дайте ми ключовете от касата.

— Вие сте луд — възклицава с истинско смайване Ван Алтен.

— Възможно е. Обаче вие от това нищо не губите. Парите, които ще получите, не са печатани в лудницата.

— Но ключовете не са у мене.

— А къде са?

— Ключовете остават на определено място в кабинета на Еванс.

— Тогава ще ги изнесете.

— Но слушайте, нима вие наистина си въобразявате, че тия ключове аз мога да ги изнасям и внасям, когато ми скимне?

— Нищо не си въобразявам. Дори мисля, че имам известни сведения по въпроса. Само че в момента питам вас.

— Аз оставам до късно в архивата в случаите, когато Еванс ми възлага извънредна работа…

— А именно?

Холандецът мълчи, като навярно съчинява отговора си, но аз извиквам:

— Ван Алтен, да няма паузи Каква «извънредна работа?» Дешифриране?

Онзи кима.

— Тогава защо «извънредна работа»? Вие трябва да имате маса такава работа, и то всеки ден.

— Съвсем не — възразява човекът. — Аз се занимавам само с някои спешни шифрограми, интересуващи специално Еванс. Другите се препращат, без да се дешифрират.

— Препращат се къде?

— За това питайте шефа. Аз не съм в течение.

— А ключовете?

— Ключовете ги оставям в секретния сейф в кабинета на Еванс, скрит зад една от рамките със старинни карти. Сейфът е леко отворен. Щом поставя ключовете вътре и го затворя, той автоматически се заключва, като, за ваше сведение, специален механизъм отбелязва с точност до минута времето на заключването.

— Обаче все пак за дадено време тия ключове са у вас.

— Но престанете с тия ключове — отвръща с раздразнение холандецът. — Толкова ли не можете да разберете, че сигурността на една секретна архива, щом наистина е секретна, не се основава на един-единствен елемент. Ключовете са в случая само един от многото елементи.