Няма нищо по-хубаво от лошото време

Райнов Богомил Николаев

— За всеки случай ще ви дам известни сведения за това лице, колкото да го подпрете по-солидно и да не се поддаде на изкушения. А ето ви и другото.

Той изважда от чекмеджето си нов черносин маузер и ми го подава:

— С пожелание да не ви потрябва.

След половин час излизам на осветената от обедното слънце улица. Миг по-късно от насрещния вход се измъква мършав човек с късо подстригана прошарена коса и поема по съседния тротоар. Вероятно просто съвпадение, защото човекът не ми обръща никакво внимание и завива в съседната улица. Съвпадение, само че — двойно. Този път ми

е познат, но в момента не мога да си спомня откъде и откога точно и трябва да измина няколкостотин метра в жегата и навалицата, за да изровя първообраза от килера на паметта си: това е «приятелката» на Едит, мъжът, с когото тя се бе срещнала пред кафенето в Женева.

* * *

Предприятието за частни детективски проучвания «Фурман и син» — както и приляга на подобно тайнствено учреждение — е дълбоко скрито в дъното на някакъв лабиринт от стари сгради, пристройки и вътрешни дворове, между запустели зеленясали канали. Учреждението се състои от две помещения. Първото служи за приемна, канцелария и архива и в него са инсталирани няколко шкафа с потънали в прах папки, едно бюро и една безцветна секретарка в разцвета на критичната възраст. Втората зала, където бивам въведен след къса справка, е изцяло на разположение на Фурман и син.

Човекът с набръчкано жълто лице и клюнест нос, който ме посреща, вероятно отдавна е отвикнал от посетители, защото живите му неспокойни очи издават явно недоумение.

— Вие сте бащата? — питам любезно, като подавам ръка.

— Не, аз съм синът. Баща ми почина.

— Моите съболезнования…

— Той почина преди двадесет години — уточнява Фурман младият.

— Жалко — казвам. — Но това е една неприятност, която очаква всички ни.

— Именно.

— А додето сме живи, налага се да се справяме с други по-дребни неприятности. И аз си позволих да ви обезпокоя именно по повод на нещо от тоя род.

Убедил се, че не съм хлътнал тук по погрешка, шефът на предприятието най-сетне ми посочва с жълтата си сбърчена ръка едно изтърбушено кресло и сам се настанява в другото, още по-изтърбушено.

— Като представител на нечии търговски интереси имам нужда от дискретни сведения за известна серия сделки… — почвам аз и в същото време се питам дали наистина не съм хлътнал по погрешка в това царство на прахоляка и запустението.

Фурман ме изслушва внимателно и без сянка на учудване, додето живите му остри погледи през цялото време скачат като бълхи по лицето ми. Едва когато свършвам, очите му се успокояват и добиват замислен пресметлив израз.

— Проверката е възможна — казва най-после той. — Но извънредно трудна…

— Тъкмо затова се обръщам към вас.

— …А трудните неща струват скъпо — добавя Фурман-син, без да дава ухо на комплимента ми.

— «Скъпо» е общо казано — възразявам.

Шефът на фирмата отново потъва в задълбочен размисъл, после произнася една цифра, която наистина се нуждае от поправки. Корекцията бива нанесена едва след оживен пазарлък, впрочем съвсем излишен, понеже щом уточнявам, че справката ми е нужна до няколко дни, Фурман тутакси се измята:

— Вие искате от мене

невъзможното. За невъзможното винаги се плаща малко по-скъпо. Ще трябва да се отскочи по спешност тук-там, да се връчи възнаграждение на различни лица и в края на краищата какво ще остане на фирмата освен умората?

— Добре — отстъпвам. — Но само при две условия: никакво протакане и пълна дискретност.

— Когато преговаряте с «Фурман и син», тия уточнения са излишни.

— Отлично. Вие ще ми направите една добра услуга. Затова и аз искам да ви се отплатя с услуга, и то напълно безплатна: не се изкушавайте, драги Фурман, да търсите два хонорара от една операция…

— Вие ме обиждате…

— Напротив, отгатвам житейската ви мъдрост. Обаче в случая има опасност тая мъдрост да ви подведе. Казах ви, че застъпвам не свои лични интереси. А хората, чиито интереси застъпвам, са във владение на някои документи относно активната ви работа с Гестапо…

— На тия неща отдавна не се гледа тъй строго — забелязва небрежно шефът на фирмата.

— Вярно, обаче в Бон, а не в Холандия, особено когато се касае до неща от рода на вашите. Ако тия неща излязат наяве, дейността ви е приключена в тая страна, Фурман.

— О, моята дейност и без това върви към приключване. И после, защо да безпокоим миналото?

— Дали ще го безпокоим, или не, това зависи изцяло от вас.

Ставам и понечвам да отърся шлифера си от прахоляка, но от деликатност се въздържам.

— И още нещо: смъртта, както вече казах, е една неизбежна неприятност, обаче не е нужно излишно да я ускоряваме, Еванс…

— Ш-ш-шт — слага предупредително пръст на жълтите си устни Фурман. — За такива неща не се говори. Авансирайте ме по-добре и освободете главата си от всякакви излишни страхове. Всичко ще бъде изпълнено тъй, че дори не се безпокоя за надбавката.

— За да има надбавка — отвръщам — необходима е да се справите с още една малка задача.

— Тая дума «малка» я изхвърлете от речника си — промърморва Фурман. — Вие съвсем не сте по малките неща.

— Прав сте. Ако имате предвид сумата, която ви плащам. Нужни ми са сведения по следния въпрос…

* * *

Пристигнал съм от Мюнхен същата заран и първата ми работа е била да открия «Фурман и син», затуй едва сега успявам да прескоча до къщи. Намирам Едит на легло и с висока температура. Жената дори не усеща влизането ми, погълната от горещите вълни на треската. Един чифт поокаляни обувки в антрето ми разкрива причината на внезапното влошаване.

— Има опасност от бронхопневмония — казва лекарят, додето пише рецепта за антибиотиците си.

Изпълнявам нарежданията му, доколкото са по силите ми, после отивам за малко в «Зодиак», после пак се посвещавам на лекарства и чайове, а после се сещам да позвъня на фризьора, обаче унесен в грижите си, набирам грешен номер.

Към пет часа излизам да подишам въздух и сядам под навеса на едно кафене. Времето е захладяло, духа остър вятър и край масите пред кафенето има малко хора.

Келнерът ми донася кафето и се отдалечава. Вадя цигарите, но не намирам кибрита.