Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Съжалявам, капитане. Капитанът иска да говори с вас.
— О-о, майната му!
— Да, сър. Както искате, но капитанът ми нареди изрично да ви заведа на мостика след десет минути.
Кроу се извърна и седна в леглото.
— По дяволите! Каква е тази щуротия? Току-що свърших — бъхтих се цяла седмица, за да науча тези бананови пилоти как да летят с току-що купените им проклети хеликоптери. Сега почивам. Почивам, и капитанът знае това! По дяволите!
Кроу стана бързо. Беше само по гащета и бяла фланелка.
— Ще
— Ето, сър.
Кроу изсумтя и я грабна. Отдясно беше пришита лентичка с името му, а над левия й джоб имаше няколко нашивки и чифт сребристи крилца, които показваха, че е пилот от военноморските сили.
— Имаш ли представа какво става? — попита той, докато закопчаваше ризата си, доста тясна в ръкавите. Издутите бицепси бяха донякъде несъразмерни с телосложението му от кръста нагоре.
— О, не, сър. Само това, че трябва да ви придружа до мостика след…
— Да, да, след десет минути.
— Шест.
— Както и да е. — Той седна на леглото и се обу.
— Харесвам работата си, знаеш ли — продължи той. — Но възможностите на всеки човек си имат граници, а силите ми са на изчерпване. Трябва ми сън. Адски изтощен съм!
— Съжалявам, капитане, но капитанът ми даде…
— Да вървим.
Следван от помощника си, Кроу тръгна към мостика на десантния кораб. „Блу Ридж“ извършваше различни наблюдателни операции, включително следеше нисколетящите самолети от Колумбия и Венецуела в северна посока. Главното му предназначение беше да проследява — това обясняваше антените на горната палуба. „Блу Ридж“ нямаше за задача да сваля самолетите, работата му беше само да ги открива.
На борда си носеше два броя „Сий Сталиън“, едни от най-големите и най-мощни хеликоптери във ВМС, които можеха да пренасят 55 войници с цялата им екипировка на повече от 400 километра.
На кораба имаше и трима пилоти. Два хеликоптера и трима пилоти. Схемата гарантираше винаги един да е на разположение, ако другият е преуморен, както бе сега с Кроу.
Все още сънен, Кроу се прозя, докато отваряше металната врата към мостика. Влезе и забеляза останалите двама пилоти пред капитана на кораба Джон Девънпорт.
— Какво става? — попита той. — Току-що свърших дежурството и…
— Зная какво си мислиш, Кени — отговори Девънпорт, сетне погледна помощника, който кимна, обърна се и излезе от каютата, затваряйки вратата след себе си.
— Сър — упорстваше Кроу. — Моите уважения, но съм много уморен и…
— Няма да повтарям, Кени. Млъкни! От „Блу Ридж“ се иска да осигури подкрепа за една текуща тайна операция. Трябва да измъкнем от Френска Гвиана наш отряд от специалните части точно след час и половина. Ние сме на 320 километра от мястото. Това означава, че имаме време само за хеликоптер. Искам да изпратя и двата. Единия като резерва.
Кроу просто не можеше да повярва. Девънпорт съвсем сериозно възнамеряваше да го лиши от почивка.
— Сър, моля да ме изслушате, това е в интерес на изпълнението на задачата. Изобщо не съм в състояние да…
— Не, по дяволите! Не! Ти
Кроу хвърли бърз поглед на младите пилоти и си пое дъх, мъчейки се да се примири с факта, че Девънпорт е абсолютно прав. Това беше спасителна операция. Той имаше необходимия опит. Истинския опит, натрупан при превозването на пехотинци от горещи точки по цяла Югоизточна Азия, нещо, което беше усъвършенствувал доста добре. Той кимна и срещна погледа на Девънпорт.
— Сър, по 320 километра в двете посоки. Нашият обсег на действие не…
— Ще ви попълним запасите от гориво във въздуха, преди да стигнете там, Кени. От „Хауърд“ вече излетя един самолет-цистерна „КС-97“. Ще се срещнете на 80 километра от крайбрежието. Освен това се движим с пълен напред към брега на Гвиана. Ще сме някъде на 192 километра оттам, когато сте готови да се връщате.
Кроу се намръщи. Обсегът на действие на „Сий Сталиън“ беше само 411 километра. Ако не ги заредят, преди да кацнат в Гвиана, хеликоптерът щеше да има гориво за не повече от 15–20 минути след излитането им обратно.
— Дано цистерната е там, капитане, иначе ни пишете мъртви.
Девънпорт се усмихна.
— Не се тревожи. Ще бъде. Гледайте вие да сте там за срещата.
— Добре. Къде точно трябва да бъдем…, между другото, има ли тук някъде близо кана с кафе? Май ме чака дълга нощ.
На борда на „Лайтнинг“
— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Събудете се.
Кеслър разтърка очи, когато чу гласа на Хънтър по радиотелефона.
— Все още сме тук, Хюстън.
— Как сте с кислорода?
— Засега нормално, но сме на границата. Май първоначалните ни преценки се оказаха оптимистични. Докъде стигнахте с „Атлантис“?
— Току-що го монтирахме на стартовата площадка. Изстрелването след трийсет часа, но вие ще получите помощ преди това.
Кеслър се измъкна от койката и провери как е Джоунс. Беше все още в безсъзнание и хъркаше тихичко.
— Какво означава това, Хюстън?
— Нашите руски приятели тръгнаха към вас. Те ще пристигнат много по-бързо от нас. Ще се прехвърлите в тяхната космическа станция, докато пристигне „Атлантис“ и ви подаде достатъчно електроенергия, за да затворите вратите и да се справите с проблема с плочките. Какво е състоянието на Джоунс?
— Стабилно, но още е в безсъзнание. Някакви новини от призраците?