Окото на тигъра
Шрифт:
Оставих ги на Адмиралтейския кей и подкарах „Танцуващата“ към резервоарите на „Шел“, за да я заредя, преди да се е стъмнило.
Същата вечер изпекох на скарата с дървени въглища рибата луна и няколко едри сладки картофа, без да ги беля, а после седнах на верандата да изпия една студена бира и да послушам шума на вълните, когато между палмите просветнаха фаровете на приближаваща се кола.
Таксито спря до моя пикап и шофьорът му остана на волана, а пътниците се заизкачваха по стъпалата към терасираната веранда пред хижата. Матерсън и Гътри бяха оставили
— Ще пийнете ли? — кимнах аз към бутилките и леда върху масичката за сервиране. Гътри наля от джина и за двамата, а Матерсън седна срещу мен и ме загледа, докато си дояждах рибата.
— Проведох няколко телефонни разговора — започна той, щом отместих чинията си встрани — и научих, че Хари Брус е изчезнал през юни преди пет години и оттогава не са чували нищо за него. Поразпитах насам-натам и открих, че Хари Флечър е пристигнал в Гранд Харбър само три месеца по-късно — пристигнал е тук от Сидни.
— Така ли? — попитах аз, измъквайки от устата си дребна рибена костица и палейки от местните дълги пури от черен тютюн.
— И още нещо, един от хората, които го познават добре, ми спомена, че Хари Брус имал белег от нож на лявата си ръка — измърка той и неволно погледна към тънката ивица, простираща се над мускула на ръката под лакътя ми. С годините белегът беше се свил и загладил, но все още се белееше доста отчетливо върху потъмнялата от слънцето кожа.
— Ами че това е някакво дяволско съвпадение — подхвърлих аз и дръпнах от пурата. Димът й бе силен и ароматен, с вкус на море, слънце и с характерен мирис. Вече не се тревожех — щяха да ми предложат да се споразумеем.
— Да, нали? — съгласи се Матерсън и се огледа многозначително. — Къщичката ви е доста хубава, Флечър. Уютна, нали, наистина хубава и уютна.
— Човек трябва доста да се поблъска, за да живее сносно — съгласих се аз.
— … и да се люшка между скалите или пък да шие пощенски чували.
— Предполагам, че е така.
— Хлапакът ще ви зададе някои въпроси утре сутринта. Бъдете добър към него, Флечър. Когато си заминем, можете да забравите, че изобщо сте ни виждали, а пък ние няма да кажем на никого за смешното съвпадение.
— Мистър Матерсън, аз наистина имам ужасно лоша памет — уверих го аз.
След разговора, който бях подслушал в каютата на „Танцуващата“, очаквах, че ще поискат да тръгнем рано на следващата сутрин, защото изгревът, изглежда, беше много важен за техните планове. Но никой от тях не спомена нищо, а след като си отидоха, разбрах, че няма да мога да заспя. Затова излязох навън и тръгнах по пясъка край извивката на залива по посока на Овчата могила, за да се полюбувам на издигащата се между върховете на палмите луна. Останах там, докато мина полунощ.
Надуваемата лодка я нямаше на кея, но Хамбон ме закара с ферибота до стоящата на котва „Танцуваща“ още преди слънцето да се е издигнало на следващата сутрин. Докато се приближавахме към яхтата, видях, че около каютата се мотае някаква позната сянка, а лодката беше привързана за борда.
— Хей, Чъби — викнах аз, щом
Палубата на „Танцуващата“ се белееше от чистота дори и на слабата светлина, а всички метални части бяха старателно излъскани. Сигурно беше дошъл преди два часа — Чъби обича „Танцуващата“ почти толкова, колкото и аз.
— Тя приличаше на обществен клозет, Хари — изръмжа той.
— Тия дето ги возиш, са големи мърлячи — реши той, плюейки шумно през борда. — Нямат никакво уважение към яхтата, ето какви са те.
Беше ми сварил кафе, толкова силно и ароматно, както можеше да го прави само той, и седнахме да го изпием в каюткомпанията. Чъби се мръщеше непрекъснато над чашата си и сърбаше парещата черна течност. Искаше да ми каже нещо.
— Как е Анджело?
— Задоволява вдовиците на Равано — изръмжа той. Островът не предлага достатъчно работни места за всички годни за работа млади мъже, така че повечето от тях заминават с тригодишни трудови договори за остров Равано, където има американска космическа станция и военновъздушна база. Оставят сами своите млади жени, наричани „вдовиците на Равано“, а островитянките са доста известни с топлата си кръв и твърде свободните си нрави.
— Тоя Анджело съвсем ще оглупее от чукане, от понеделник е денонощно при тях.
Усетих, че в недоволството му има нещо повече от завист. Мисис Чъби го държеше съвсем изкъсо. Продължаваше да сърба шумно от кафето си.
— Как са клиентите ти, Хари?
— Плащат ми добре.
— Но ти не ловиш риба, Хари — вдигна поглед към мен той. — Наблюдавам те от кулата на върха, човече, вие не ходите към пролива, а се въртите около брега.
— Точно така, Чъби — потвърдих аз и той се зае отново с кафето.
— Ей, Хари. Внимавай с тях. Бъди разумен и предпазлив, чуваш ли? Тия двамата са много лоши хора. Не познавам младия, но другите са много калпави.
— Ще внимавам, Чъби.
— Нали познаваш новото момиче в хотела, Марион? Онази, дето дойде тук на сезонна работа? — кимнах утвърдително — тя бе хубавичко и доста крехко момиче с чудесни дълги бедра, около деветнайсетгодишна, с лъскави черни коси, луничаво лице, дръзки очи и дяволита усмивка. — Та снощи е била с русия, онзи със зачервеното лице.
Знаех, че Марион понякога съчетава работата с удоволствието и предлага на избраните гости на хотела услуги, които съвсем не влизат в задълженията й. Но на острова подобни изяви съвсем не се смятаха за позорни.
— Е, и? — насърчих го аз.
— Причинил й е болка, Хари. Доста лошо я е наранил — посръбна отново от кафето си Чъби. — После й е дал много пари, за да не се оплаче в полицията.
Намразих още повече Майк Гътри. Само някакво животно може да си позволи подобно нещо с момиче като Марион. Познавах я добре. Тя имаше някаква по детски невинна представа за живота, поради която безразборните й връзки изглеждаха странно трогателни. Спомних си, че бях решил да убия някой ден Гътри, и се опитах да не забравя решението си.