Окото на тигъра
Шрифт:
Момичето с него бе младата учителка в детската градина към държавното училище до крепостта. Познавах я дотолкова, колкото да си разменяме усмивки при среща на улицата. Мисис Еди беше ми говорила веднъж за нея.
— Добро момиче е тая Джудит. Не е вятърничава и флиртаджийка като някои други. На кого ли ще му излезе късметът да я вземе за съпруга.
Тя беше и хубава, висока и с гъвкава снага, облечена спретнато и умерено. Поздрави ме срамежливо:
— Здравейте, мистър Хари.
— Здравейте, Джудит. Много се радвам, че дойдохте да ме видите —
— Ние с Джудит решихме да се оженим — най-сетне продума той. — Искахме да знаеш, шефе.
— Мислите ли, че ще можете да го държите изкъсо, Джудит? — весело се засмях аз.
— Почакайте и ще видите — рече тя с такъв блясък в черните си очи, че въпросът ми стана излишен.
— Чудесно — аз ще държа приветствената реч на сватбата ви — обещах им аз. — Ще позволявате ли на Анджело да плава с мен?
— Изобщо няма да го спра — увери ме тя. — Работата му при вас е добра.
Постояха още час и когато си тръгнаха, усетих, че леко им завиждам. Сигурно е хубаво да имаш някой до себе си — да не си съвсем сам. Реших, че ако някой ден намеря подходящото момиче, може би и аз ще се опитам. После отхвърлих подобна мисъл, надявайки отново бронята си. Жени колкото щеш — но няма никаква гаранция, че ще избереш най-подходящата.
Макнаб ме изписа два дни по-рано. Дрехите висяха на кокалестата ми снага, бях отслабнал с почти дванайсет килограма, а загарът от слънцето бе избледнял до мръсножълто — кафяв цвят, под очите ми имаше големи тъмни сенки и все още се чувствах немощен като бебе. Ръката ми висеше на превръзка през рамото, а раните все още бяха отворени, но можех да се обличам сам.
Анджело дойде с пикапа до болницата и ме чакаше, докато си вземах довиждане на стъпалата със сестра Мей.
— Радвам се, че се запознахме, мистър Хари.
— Ела някой ден в хижата ми. Ще изпека на скарата омари и ще пийнем малко винце.
— Договорът ми свършва следващата седмица. Прибирам се у дома в Англия.
— Е, тогава бъди щастлива — пожелах й аз.
Анджело ме закара до Адмиралтейския кей и двамата с Чъби прекарахме цял час в проверка на извършените поправки по яхтата.
Палубите бяха боядисани в снежнобяло и бяха подменили всичките дървени прегради в каютата, като дърводелската работа бе толкова изпипана, че даже и аз не можах да открия някакви пропуски.
Изкарахме „Танцуващата“ към протока и стигнахме чак до Овчия хълм, а на мен ми беше приятно, че тя отново се плъзга леко и че чувам под краката си тихото боботене на машините. Върнахме се обратно по здрач, пуснахме котва и седнахме на мостика в тъмното да пийнем по бира и да си поговорим.
Обясних им, че имаме уреден курс за следващата нощ, а те ме попитаха докъде и какъв ще бъде товарът. И това бе всичко — уточнихме подробностите без никакви спорове.
— Време е да тръгваме — реши накрая Анджело. — Отивам
Прибрахме се на брега с надуваемата лодка. До стария ми пикап, паркиран край складовете за ананаси, беше спрял полицейски ландроувър и щом се приближихме, от него изскочи младият полицай Уоли. Той поздрави чичо си, а после се обърна към мен:
— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мистър Хари, но инспектор Дейли иска да ви види в крепостта. Каза, че е спешно.
— Господи — изръмжах аз. — Може да изчака до сутринта.
— Той каза, че не може, мистър Хари — умолително изрече Уоли и аз тръгнах само заради него.
— Добре тогава, ще те следвам с пикапа — но първо трябва да оставим Чъби и Анджело.
Помислих си, че Дейли ще поиска да се пазари за подкупа. Обикновено всичко се уреждаше от Фред Кокър, но предположих, че Дейли е решил да повиши цената на собствената си чест.
Карайки с една ръка и задържайки волана с коляно, когато сменях скоростите със здравата си ръка, аз следвах червените габарити на ландроувъра на Уоли, тресящ се по подвижния мост, и накрая паркирах до него в двора на крепостта.
Внушителните каменни стени са били построени с робски труд в средата на осемнайсети век, а поставените върху широките бастиони дългобойни трийсет и шестфунтови оръдия имаха обсег над протока и входа на пристанището.
Едното от крилата на крепостта се използваше за централната полицейска служба на острова, за затвор и за оръжеен склад, а в останалите крила се помещаваха правителствените учреждения, както и жилищата на президента и на министрите.
Изкачихме стъпалата пред централния вход и Уоли ме поведе през страничната врата по един дълъг коридор, по някакво стълбище надолу, още един коридор и още много каменни стъпала.
Никога не бях идвал тук и ми беше много интересно. Каменните стени навярно бяха с дебелина от двайсет фута и вероятно тук се е помещавал някога барутният погреб. Нямаше да остана изненадан, ако чудовището на Франкенщайн надникнеше в дъното на последния коридор през някоя от дебелите дъбови врати, обшити с як железен обков. Влязохме през една от тях.
Не беше самият Франкенщайн, но негов достоен заместник. Инспектор Дейли ни очакваше с друг от неговите полицаи. Веднага забелязах, че и двамата бяха със запасани пистолети. Стаята беше празна, с изключение на дървената маса и четирите канцеларски стола. Стените бяха каменни и без никаква украса, а подът беше покрит с павета.
Сводестият портал в дъното на стаята водеше към коридора с килиите. Помещението се осветяваше от голи стоватови крушки, закачени на увисналия под гредите на тавана черен електрически кабел. Те хвърляха в ъглите на стаята дебели сенки с неправилна форма.
Върху масата лежеше моята карабина „ФН“. Зяпнах я с недоумение.
Уоли притвори дъбовата врата зад гърба ми.
— Мистър Флечър, оръжието ваше ли е?
— Много добре знаеш, че е мое — ядосано отвърнах аз. — Но какво, по дяволите, си замислил, Дейли?