Окото на тигъра
Шрифт:
„Но къде, по дяволите, съм аз?“ Въпросът ме стресна и ме накара да се осъзная. „Танцуващата“ се носеше без посока край някакъв злокобен бряг, осеян с рифове и плитчини.
Изправих се с мъка на крака и се добрах до оплесканата в кръв палуба.
Някъде в далечината се стелеше дълбоката пурпурна синева на Мозамбик, а над нея — кристалночистият хоризонт, на чийто фон се носеха огромни тумбести облаци, издигащи се към високото синьо небе. Отливът и вятърът ни бяха изтласкали далеч на изток, а в ширналото се наоколо открито море
Краката ми се подвиха и кой знае колко време съм прекарал в сън. Когато се събудих, главата ми беше се избистрила, но раната ми беше се спекла жестоко. Всяко движение беше мъчително. Влачейки се по колене и подпирайки се с едната ръка, успях да се добера до банята, където имаше аптечка. Разкъсах ризата си и залях откритите рани с неразреден разтвор от акрифлавин. После ги бинтовах грубо и прикрепих превръзките с лейкопласт, доколкото можах, но усилието бе прекалено голямо за мен.
Главата ми отново се замая и аз се строполих в несвяст върху покрития с линолеум под.
Събудих се със замаяна глава и се чувствах немощен като новородено.
С огромни усилия успях да си направя превръзка през рамото за ранената ръка, а придвижването ми до мостика представляваше безкрайна поредица от виене на свят, болки и гадене.
Двигателят на „Танцуващата“ запали още при първото завъртане на ключа, но тя винаги си ми е била сладурана.
„Закарай ме у дома, миличката ми“, прошепнах аз й включих автопилота. Насочих я по приблизително точния курс. „Танцуващата“ пое покорно по курса, а на мен отново ми причерня пред очите. Паднах на площадката на мостика с разкрачени крака и се предадох с радост на сладкия унес.
Вероятно съм се събудил от някое рязко движение на яхтата. Тя вече не подскачаше и не се люлееше от големите вълни край Мозамбик, а се плъзгаше в открито море. Вечерният здрач бързо падаше.
Примъкнах се вдървено към щурвала. И го направих тъкмо навреме, защото право пред мен сред настъпващия сумрак изникнаха очертанията на някаква суша. Изключих от скорост и спрях двигателя. Яхтата навлизаше в плитки води и се поклащаше леко. Разпознах сушата по очертанията й — бях стигнал до остров Голямата чайка.
Тъй като бях поел курс малко по на юг, бях подминал протока на Гранд Харбър и бях се озовал пред най-южните пръснати малки атоли, влизащи в състава на Сейнт Мери.
Облегнах се здраво върху щурвала и проточих врат напред. Увитият в брезент вързоп все още лежеше върху предната палуба и изведнъж усетих, че трябва да се отърва от него. Не знаех защо точно трябва да го направя. Смътно усещах, че той е някакъв силен коз в играта, в която бяха ме въвлекли. Ясно ми бе, че е опасно да го закарам в Гранд Харбър посред бял ден. Заради него трима души бяха вече убити — а пък на мен самия половината от гърдите ми беше отнесена. Под платнището от брезент явно се криеше някаква зловеща магия.
Необходими ми бяха петнайсетина минути, за да се добера
В продължение на още половин час аз се мъчих немощно да отвия коравото платнище и да развържа здравите възли на найлоновото въже. Задачата ми бе почти непосилна, тъй като работех само с една ръка, а пръстите ми бяха толкова изтръпнали и немощни, че не можеха да се свиват достатъчно, а пък и отново започна да ми причернява пред очите. Страхувах се, че ще припадна, преди да съм изхвърлил вързопа от борда.
Легнах на хълбок и се опитах при последните лъчи на залязващото слънце да определя местоположението си спрямо острова, пресмятайки внимателно разстоянието до горичката от палми и най-високата точка на сушата.
После дръпнах плъзгащата се вратичка на бордовата ограда, през която обикновено изтегляме на палубата едрия улов, и пропълзях зад брезентовия вързоп — запънах и двата си крака върху му и го избутах през борда. Той падна, разплисквайки силно водата, чиито пръски обляха цялото ми лице.
Раните ми се отвориха отново от усилените напъни и раздърпаното ми облекло се просмукваше с прясна кръв. Повлякох се назад през палубата, но силите ми стигнаха дотук. Припаднах за последен път, когато се добрах до прага на каютата.
Събудих се от утринното слънце и от зловещо глухо грачене, но когато отворих очи, слънцето ми се стори засенчено и замъглено като при затъмнение. Зрението ми беше отслабнало, а когато се опитах да се помръдна, усетих, че не са ми останали никакви сили. Лежах сломен от изтощението и болките. „Танцуващата“ бе се наклонила под странен ъгъл и вероятно бе заседнала в плитчините край брега.
Вдигнах очи към такелажа над мен. Върху напречния щаг бяха кацнали три едри като пуйки черногърби чайки. Те извъртяха глави, за да ме огледат, а клюновете им бяха яркожълти и яки. Горната част на клюна завършваше с извивка в светлочервено. Гледаха ме с блестящите си черни очи и пърхаха нетърпеливо с пера.
Опитах се да извикам, за да ги прогоня, но устните ми не се помръдваха. Лежах напълно безпомощен, а знаех, че не след дълго ще се нахвърлят върху очите ми. Винаги нападат първо очите.
Едната от чайките се престраши и разпервайки криле, се спусна на палубата до мен. Прибра крилете си и пристъпи няколко крачки, взирайки се в очите ми. Опитах се отново да извикам, но не издадох никакъв звук, а птицата пристъпи отново, после опъна шията си, разтвори противния си клюн и нададе дрезгав заплашителен крясък. Усетих как цялото ми ужасно изнурено тяло се отдръпна страхливо от птицата.
Внезапно пронизителните крясъци на чайките се промениха и въздухът се изпълни с плясък на криле. Птицата, в която бях се втренчил, изкрещя отново, но вече разочаровано, и излетя, а пърхането от крилете й ме блъсна в носа, докато се издигаше.