Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
Самоубийство. Така решиха отначало. Боби се беше задушил, след като вързал въже за дървото, преметнал примката в другия му край на шията си и се отпуснал напред с цялата тежест на тялото си. Осъзнал ужаса на онова, което предстои да се случи, се опитал да се освободи, дращейки и разкъсвайки плътта си, дори изтръгвайки единия си нокът, но въжето вече било дълбоко врязано в плътта, а възелът бил така направен, че ако смелостта му изневери, средството за самоунищожението му да издържи.
През онези първи часове началникът на полицията ги попита дали знаят защо синът им е отнел живота си. Дали е бил нещастен? Дали е бил подложен на необичайно голямо напрежение или стрес? Дали не е дължал пари на някого? Аутопсията показа, че преди да умре, Боби е бил много пиян, а мотора му намериха в една канавка в края на нивата. Според съдебния лекар бе цяло чудо, че момчето е успяло да стигне с мотоциклета чак до там предвид
А единствената мисъл на Даниъл Фарадей беше, че според Емили синът му не беше достоен за нея.
Само че следобед шефът на полицията отново ги посети и всичко се промени. Обясни им, че са преценили ъгъла и приложената сила и че той и детективите от щатската полиция вече са споделили едни с други съмненията си поради вида на раните, които въжето бе оставило по кожата. На шията на сина на Даниъл Фарадей имаше две рани, но първата бе скрита от втората, затова едва след пристигането на главната патоложка подозренията на заместника й били потвърдени. Две рани: първата от задушаване, докато момчето е лежало на земята, съдейки по охлузванията на гъба му, където вероятно нападателят го е притиснал с колене. Тази рана не била фатална, но от нея Боби изгубил съзнание. Смъртта настъпила вследствие на втората рана. Примката била преметната през шията на момчето, тялото му било повдигнато на колене и другият край на въжето бил вързан за дървото. Убиецът или убийците му го бутали в гръб, за да се наведе напред и бавно да се задуши.
Според началника на полицията нужна била доста голяма сила, за да бъде надвит такъв едър и силен младеж като Боби Фарадей. Проверили въжето и долната част на ствола на дървото за ДНК, но…
Родителите го чакаха да продължи.
Каза им, че виновниците за смъртта на Боби са били много предпазливи. Косата и дрехите му, а също ноктите и кожата на ръцете му били пропити с вода и кал от езерото. Явно намерението било да унищожат всички улики и успели. Властите нямало да се откажат да търсят убиеца на Боби, увери ги началникът, но задачата им съществено се усложнявала. Помоли ги засега да не споделят с никого тази информация и те му обещаха.
След като началникът си тръгна, Даниъл прегърна жена си и тя се разрида в обятията му. Не беше сигурен защо плаче, просто се учуди, че са й останали сълзи. Може би оплакваше ужаса от случилото се или пък новият пристъп на скръб бе причинен от това, че синът й не бе посегнал на живота си, че друг му го бе отнел. Тя не му каза и той не попита. Но когато и той пророни първите си сълзи, осъзна, че не се дължат на загубата, на ужаса или на опасността. Усети облекчение. Осъзна, че бе изпитал омраза към сина си, задето се е самоубил. Беше вбесен от себичността на постъпката му, от нейната глупост, от това, че младежът не се е обърнал към близките си хора, когато е имал най-силна нужда от тях. Мразеше сина си, задето бе лишил баща си от възможност да се намеси и задето бе принудил него и майка си да понасят бремето на скръбта от загубата на детето си. Докато вярваше, че синът му сам е сложил край на живота си, Даниъл размишляваше над ужасното деяние през дългите и бездейни дни и нощи, през часовете, които се изнизваха безмилостно бавно. Скръбта, изглежда, бе някаква материя — не бе създавана или унищожавана, а просто променяше формата си. След смъртта тъгата, тласнала Боби към такава крайност, не изчезна, а просто се пренесе върху живите. Нямаше предсмъртно писмо, нямаше обяснение — не че някакво обяснение би свършило работа. Вместо това имаше само въпроси без отговор и глождещото усещане, че по някакъв начин е предал сина си.
Отначало инстинктивно обвини момичето. Синът му не беше същият, след като Емили сложи край на връзката им. Макар да бе едър младеж и да се справяше с лекота със света, Боби беше твърде чувствителен. Беше излизал и с други момичета, бе преживявал тийнейджърски раздели и травми, но явно бе здравата хлътнал по слабата млада жена с тъмна коса и светлозелени очи. Тя беше с няколко години по-голяма от него и у нея имаше нещо особено, това не можеше да се отрече. И други си съперничеха за любовта й, но тя бе избрала него. Синът му го съзнаваше. Силата бе у нея и той винаги се бе борил с дисбаланса, който този факт създаваше във връзката им.
Даниъл вярваше като повечето бащи, че синът му е най-свястното момче в града, може би дори в целия свят. Той заслужаваше най-доброто в живота — най-удовлетворителната работа, най-красивите жени, най-милите деца. Фактът, че Боби не споделяше мнението му, бе едновременно едно от най-хубавите и от най-лошите му качества — достойна за възхищение естествена скромност, която обаче по досаден начин задушаваше амбицията му и го караше да се съмнява в себе си. Даниъл не се съмняваше, че момичето е достатъчно хитро, за да си играе с това несъответствие, но пък същото важеше за всички
Даниъл се видя принуден да признае, че съпругата му има основание, обаче никак не му харесваше да гледа как някой прави сина му на глупак. Боби беше относително наивен и неопитен, макар да бе почти двайсет и две годишен. Все още никой не му беше разбивал сърцето. А после момичето сложи край на връзката им, когато Боби се върна от колежа за ваканцията, и преживяването просто насила се стовари върху му. Без предупреждение и без никакво обяснение, освен дето според Емили Боби не бил подходящият мъж за нея. Скъсването се отрази зле на сина му, до такава степен, че му причини истинска физическа болка в корема, която не отшумяваше.
Освен това изпадна в депресия, задълбочила се от факта, че градчето бе съвсем малко — нямаше много места, на които да отидеш да хапнеш, да пийнеш, да гледаш някой филм, да си прекараш времето. Момичето работеше на бара в кръчмата на Дийн, а точно там младите хора от града, а и по-възрастните, се събираха вече поколения наред. Ако Боби искаше да общува с хора, нямаше как да избягва мястото дълго. Даниъл знаеше, че двамата млади са се срещали в кръчмата на Дийн след раздялата си, но и тогава момичето успяваше да се наложи. Синът му пиеше, тя — не. След една особено шумна разправия помежду им старият Дийн, който управляваше бара си като добронамерен диктатор, се видял принуден да предупреди Боби да не тормози персонала. В резултат Боби не стъпи в заведението цяла седмица, всяка вечер от работа се прибираше право вкъщи и се запътваше към мазето, след като мимоходом поздравеше родителите си. Появяваше се само за да си отмъкне нещо от хладилника или да споделя някоя и друга неловка вечеря с майка си и баща си в кухнята. Понякога спеше на канапето вместо в съседната спалня, дори без да си направи труда да се съблече. Едва след като неколцина приятели се отбиха и го убедиха да излезе с тях, облаците над главата му, изглежда, се разкъсаха за известно време, но само докато не се виждаше с момичето.
Когато откриха трупа, първата мисъл на Даниъл беше, че Боби се е самоубил поради някаква криворазбрана отдаденост на Емили. В крайна сметка, в живота му нямаше други тревоги. Спестяваше за колежа и по всичко личеше, че възнамерява да се върне и да продължи да учи, намеквайки, че може би Емили ще замине с него и ще си намери работа в града. Приятелите му в колежа и у дома го обичаха, а по природа бе по-скоро оптимистично настроен. Поне преди края на връзката им.
Емили трябваше да остане със сина му, мислеше си Даниъл. Той беше добро момче. Не трябваше да го наранява. Не биваше да разбива сърцето му. Когато тя пристигна на местопрестъплението, веднага след като тялото бе вдигнато, Даниъл просто не бе в състояние да разговаря с нея. Емили се приближи към него с насълзени очи и вдигна ръце за прегръдка, но той се извърна, изпънал едната си ръка зад гърба с вдигната длан в жест, предназначен не само за нея, но и за всички присъстващи. Така показа кого обвинява за смъртта на сина си.
Майката на Боби плака от скръб и от болка при вестта, че животът на сина й е отнет насилствено. Баща му обаче усети как бремето върху плещите му поолеква и се удиви на себичността си. Сега в мазето гневът отново го завладя и ръцете му се свиха в юмруци, докато кипеше от ярост към безликото нещо, отнело сина му. Чу звънеца някъде горе, но едва-едва заради бученето в главата си. След това някой извика името му и той остави напрежението да се излее от тялото му. Изпусна накъсана въздишка.
— Момчето ми — тихо каза. — Горкото ми момче.