Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

На масата в кухнята седеше Емили Киндлър. Зад нея съпругата му приготвяше чай.

— Господин Фарадей — поздрави Емили.

Установи, че вече може да й се усмихне. Беше дреболия, но в усмивката му имаше неподправена топлота. Вече изобщо не я обвиняваше за случилото се и сега я възприемаше по-скоро като връзка със сина си, като нещо, което да поддържа огъня на спомена за него.

— Как си, Емили?

— Добре, струва ми се. — Тя не го гледаше в очите. Даниъл съзнаваше, че начинът, по който я отблъсна на мястото,

където синът му бе намерил смъртта си, я бе наранил дълбоко, но след като той престана да я вини за каквото и да било, тя също трябваше да постъпи така с него. Не бяха говорили за случилото се през онзи ден, така че не бе успял да й се извини.

Жена му поднесе три чаши с лимонада. Нежно докосна косата на момичето с длан и заглади няколко немирни кичура. Даниъл се удиви колко си приличат двете — бяха бледи и без грим, а под очите им имаше тъмни скръбни кръгове.

— Дойдох да ви съобщя, че след погребението ще замина.

Той се учуди. Напрегна се да измисли какво да каже.

— Виж, скъпа, дължа ти извинение — поде Даниъл. Пресегна се към ръката й и тя му позволи да я хване. — Онзи ден, когато намериха тялото на Боби, просто не бях на себе си. Толкова ме болеше, бях толкова шокиран, че не можех… не можех…

Не можеше да намери думи. Не искаше да я лъже, но не искаше и да й каже истината.

— Знам защо не можехте да ме погледнете — каза тя. — Мислехте, че аз съм виновна. И може би още го мислите.

Той усети, че брадичката му трепери и че очите му парят. Не искаше да плаче пред нея. Поклати глава.

— Съжалявам. Извини ме, задето си го помислих за теб.

Сега тя стисна ръката му колебливо, докато жена му слагаше три чаши на масата и наливаше чай от старата порцеланова кана.

— Благодаря ви.

— Преди това се отби началникът на полицията Дашът — продължи той. — Каза, че Боби не се е самоубил. Бил е убит. Помоли засега да си мълчим. Не сме казали на никой друг, но ти трябва да знаеш.

Момичето тихо ахна. И малкото останала кръв се стече от лицето й.

— Моля? — слиса се тя.

— Раните не отговаряли на версията за самоубийство. — Даниъл вече плачеше. — Боби е бил убит. Някой го е душил, докато изпадне в безсъзнание, а след това е пристягал въжето около шията му, докато е умрял. Кой може да направи подобно нещо? Кой би го причинил на момчето ми?

Опита се да я задържи, но тя измъкна ръката си от неговата. Изправи се и се олюля на ниските си обувки.

— Не! — каза Емили. Рязко се извърна и дясната й ръка се провлачи зад тялото. Бутна чашата и тя се разби на парчета върху плочките. — Трябва да тръгвам. Не мога да остана тук.

Даниъл долови в гласа й нещо, от което сълзите му секнаха и погледът му се изостри.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Не мога да остана. Трябва да вървя.

По очите й личеше, че знае нещо. Даниъл го забеляза.

— Какво знаеш? — попита той. — Какво знаеш за случилото се с момчето ми?

Пресегна се към нея, но тя се дръпна. Чу жена си да казва нещо, но не го разбра. Цялото му внимание бе съсредоточено върху

момичето. Очите й бяха станали огромни. Взираха се не в него, а към прозореца зад гърба му, където лицето й се отразяваше в стъклото. Изглеждаше объркана, сякаш отражението там не бе онова, което очакваше да види.

— Кажи ми — подкани я той. — Моля те.

Тя замълча, после тихо каза:

— Аз го предизвиках.

— Какво? Как?

— Аз съм прокълната. Нося лош късмет. Навсякъде ме следва.

Сега тя го погледна за пръв път и той потръпна. Каза си, че никога не е виждал такова отчаяние в очите на друго човешко същество, дори и в очите на жена си, когато й съобщи, че синът им е мъртъв, дори и в собствените си очи, когато се погледна в огледалото и видя там бащата на едно мъртво момче.

— Какво те следва?

От очите й се отрониха първите сълзи. Тя продължи да говори, но Даниъл усети, че момичето не забелязва присъствието им в стаята. Говореше на някой друг, може би на самата себе си.

— Нещо ме измъчва — каза тя, — някой ме измъчва, следва ме на всяка стъпка. Не ми дава покой. Не ме оставя на мира. Наранява хората, на които държа. Аз им го причинявам. Не го искам, но така става.

Даниъл бавно се доближи до нея.

— Еми — обърна се той към нея с нежното име, с което я наричаше синът му, — не те разбирам. Кой е този човек?

— Не знам — отговори тя, свела глава, — не знам.

Изпита желание да я прегърне, да я разтърси, да изкопчи информацията от нея. Не знаеше дали Емили говори за реален човек или за някакво въображаемо същество, за привидение, което бе създала, за да обясни собственото си страдание. Искаше тя да му обясни. Нещо неизвестно бе убило сина му. А ето че бившата му приятелка стоеше тук и твърдеше, че някой я следи. Даниъл се нуждаеше от обяснение.

Емили явно долови какво си мисли той, защото когато се опита да я хване, тя му се изплъзна.

— Не ме докосвай! — извика тя и яростта, с която изрече думите, го накара да й се подчини.

— Емили, трябва да ми обясниш какво говориш. Трябва да кажеш същото и на полицията.

Тя едва не се изсмя.

— Какво да им кажа? Че някой ме преследва ли? — Вече бе излязла в коридора и отстъпваше към вратата. — Съжалявам за случилото се с Боби, но няма да остана тук. То ме намери. Време е да се махна.

Ръката й напипа топката на вратата и я завъртя. Навън валеше сняг. Странното топло ухание бе секнало. Не след дълго ще затънат сред преспи и гробът на сина му ще зейне тъмен насред белотата като рана, докато спускат ковчега в земята.

Втурна се след Емили, когато тя се опита да избяга, но бе твърде бърза. Пръстите му докоснаха плата на ризата й, после той се спъна на стъпалото на верандата и тежко се стовари на колене. Когато се изправи, момичето вече тичаше към улицата. Опита се да я последва, но краката го боляха и бе замаян от падането. Облегна се на градинската порта с разкривено от болка и от безсилие лице, а съпругата му обгърна раменете му и му зададе въпроси, на които не можеше да отговори.