Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

Оставаха ми още два часа до срещата с Джими. Знаех, че той ходи на църква всяка неделя, но дори да си беше у дома, нямаше да му е приятно, ако отида по-рано. Това бе друга негова особеност. Беше привърженик на точността и не обичаше хората да закъсняват или да подраняват, затова докато чаках да стане време за срещата ни, се разходих по Осемнайсето авеню с намерението да закуся в „Стелас Дайнър“ на Шейсет и трета улица. Макар заведението да бе на двайсет пресечки от къщата на Джими, тримата с баща ми и с него се бяхме хранили там неведнъж, понеже Джими беше близък със собствениците и те винаги се стараеха да го обслужват добре.

Осемнайсето авеню все още се наричаше булевард „Христофоро

Коломбо“, но китайското присъствие личеше ясно — ресторантите, фризьорските салони и дори доставчиците на аквариуми вече бяха рамо до рамо с италианските адвокатски кантори, с „Фокачерия“ на Джино, с „Гурме паста кралица Ан“ и с италианския магазин за музика и филми „Аркобалено Италиано“, където старци седяха на пейки с гръб към булеварда, сякаш демонстративно изразяваха неодобрението си към настъпилите промени. Някогашното заведение „Котилиън Терас“ беше със заковани прозорци, а от двете страни на главната тента два еднакви розови коктейла все още бълбукаха печално.

Когато наближих „Стелас Дайнър“, установих, че заведението вече го няма. Табелата си стоеше, видях и няколко високи столчета до бара, но иначе помещението беше съвсем празно. Когато се хранехме тук, винаги сядахме на бара — Джими отляво, татко в средата, а аз от края. Все едно бях на бар, наблюдавах как келнерките наливат кафе, как разнасят чинии между кухнята и клиентите, слушах откъслечните разговори край себе си, докато баща ми и Джими обсъждаха тихо нещата, за които си говорят възрастните. Почуках по стъклото за сбогуване и отнесох своя „Ню Йорк Таймс“ зад ъгъла на Шейсет и четвърта улица, където изядох парче пица в пицария „Джей енд Ви“, която съществуваше на тази земя по-отдавна от мен. Когато часовникът ми показа 11:45, се запътих към къщата на Джими.

Джими живееше на Седемдесет и първа улица, между Шестнайсета и Седемнайсета — каре, състоящо се предимно от тесни къщи в редица, — в малка еднофамилна постройка на калкан с ограда от ковано желязо около градината и смокиня в задния двор, недалеч от района, все още известен като Новия Утрехт. Това е едно от първите шест градчета на мястото на Бруклин, но през 90-те години на деветнайсети век е присъединено към града и губи самобитността си. До 1885 г. тук са предимно обработваеми земи, но строителството на железницата между Бруклин, Бат и Уест Енд отваря района за предприемачи, един от които, Джеймс Линч, построява предградието Бенсънхърст за хиляда семейства. С железницата пристигнал дядото на Джими Галахър, главен инженер на проекта, заедно със семейството си. След като известно време се местело от място на място, семейство Галахър най-накрая се установило в Бенсънхърст, в къщата, която все още обитава Джими, недалеч от известната реформистка църква на Нов Утрехт на Осемнайсета и Осемдесет и трета улица.

След време се появило и метрото, а заедно с него — средната класа, включително евреи и италианци, които напускали Лоуър Ист Сайд, предпочели относително просторния и открит Бруклин. Фред Тръмп, бащата на Доналд, се прочул със строителството на жилищната сграда „Шор Хейвън“ близо до системата от пътища Белт Паркуей. Петте хиляди апартамента се превърнали в най-големия жилищен комплекс в Бруклин. Накрая, през 50-те години на двайсети век, тук масово се стекли италиански имигранти и Бенсънхърст станал осемдесет процента италиански по кръв и сто процента италиански по репутация.

Бях ходил в къщата на Джими заедно с баща си само няколко пъти, един от които, за да поднесем съболезнованията си за смъртта на неговия баща. От това посещение си спомням единствено стена от полицаи, някои от които с униформа, други — цивилни, и жени със зачервени очи, които разнасяха

напитки и шепнешком си разказваха спомени за починалия. Малко след това майката на Джими се премести някъде в Геритсън Бийч, за да е по-близо до сестра си, която беше болна и се грижеше за двете си внучета. Налагаше се, понеже камионът на баща им се обърнал недалеч от Ногалес и той загинал, а майка им се бореше със зависимостта си от алкохола. След заминаването на майка си Джими живееше сам в Бенсънхърст.

Отвън къщата беше почти същата, каквато я помнех, дворът беше подреден, боята — неотдавна освежена. Тъкмо посегнах към звънеца, когато вратата се отвори. Пред мен застана Джими Галахър, по-възрастен и побелял, но все пак разпознах едрия мъж, който преди години направо ми премазваше ръката в хватката си, за да ми даде възможност да спечеля един долар. Лицето му бе станало по-червендалесто и макар че явно бе хванал малко тен по време на почивката си, позачервеният му нос подсказваше, че пие повече, отколкото е разумно. Иначе беше в добра форма. Беше облечен с току-що изгладена бяла риза с разкопчана яка и със сиви панталони с остър като бръснач ръб. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. Изглеждаше като шофьор, който се наслаждава на последните си свободни мигове, преди да облече униформата си.

— Чарли, доста време мина — каза той. Ръкувахме се, той се усмихна сърдечно и ме потупа по рамото с месестата си лява ръка. Все още бе с десетина сантиметра по-висок от мен и аз тутакси се почувствах отново дванайсетгодишен.

— Е, ще получа ли един долар? — попитах, когато пусна ръката ми.

— Ще го похарчиш само за пиячка — отговори той и ме покани вътре. В коридора имаше голямо портманто и стоящ часовник, който все още работеше съвсем точно. Тиктакането гръмко отекваше в цялата къща. Запитах се как ли спи Джими на този звук, но той явно го слушаше от толкова отдавна, че вече не го забелязваше. Украсено с резба махагоново стълбище водеше към втория етаж, а отдясно бе всекидневната, обзаведена изцяло със стари мебели. На полицата над камината и по стените имаше снимки, на някои от които се виждаха мъже с униформи. Сред тях видях баща си, но не помолих Джими да разгледам снимките отблизо. Тапетите в коридора бяха в червено и бяло и ми се сториха нови, но изглеждаха сякаш от началото на века и бяха в тон с останалата част от обзавеждането.

На масата в кухнята имаше две чаши и чиния със сладкиши, а на печката вреше кафеник. Джими наля кафе и двамата седнахме един срещу друг на малката кухненска маса.

— Вземи си сладкиш — покани ме Джими. — От „Вилабейт“ са, най-добрите в града.

Опитах едно парче. Беше вкусно.

— Знаеш ли, двамата с баща ти се шегувахме заради пиячката, дето си купуваше с парите, които ти давах. Той не ти го каза, защото майка ти реши, че е настъпил краят на света, когато намери онази бутилка. Баща ти обаче разбираше, че ти чисто и просто растеш, и се радваше. Обвиняваше мен, че съм ти подсказал идеята, обаче не можеше да се сърди дълго на никого, особено на теб. Ти беше златното му момче. Беше добър човек, бог да го прости. Да прости и двамата.

Джими задъвка замислено сладкиша си и помълча известно време. След това погледна часовника си. Жестът не беше случаен. Искаше да го забележа и в главата ми да прозвучи предупредителен сигнал. Наблюдавах го и заключих, че Джими се чувства неловко. Причината не бе само, че синът на неговия стар приятел, отнел два човешки живота, а после и своя собствен, седи на масата в кухнята му с явното намерение да раздуха отдавна угаснали въглени. Имаше и още нещо. Джими изобщо не искаше да бъда там. Искаше да си тръгна — колкото по-бързо, толкова по-добре.