Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

— Какво да сподели? Че в гнездото има кукувица ли? — Той се изправи. — Не мога да те слушам. Грешиш. Няма друг начин.

Вдигна чашите от кафето и ги изля в мивката, после ги остави там. Беше с гръб към мен, но виждах, че ръцете му треперят.

— Не, не греша. Това е истината.

Джими рязко се извърна и се приближи към мен. Сигурен бях, че ще ме удари. Бързо се изправих и изритах стола си, очаквайки напрегнато удара и готвейки се да го блокирам, ако успея да го видя как замахва, но удар така и не последва. Джими заговори спокойно и решително:

— В такъв случай е истина, която те не

са искали да знаеш и която с нищо няма да ти помогне. Обичаха те, и двамата. Каквото и да е било, каквото и да смяташ, че си открил, остави го така. Само ще се нараниш, ако продължиш да ровиш.

— Явно си сигурен в това, Джими.

Той преглътна мъчително.

— Майната ти, Чарли. Вече трябва да си вървиш. Имам си работа.

Махна с ръка и ми обърна гръб.

— Пак ще се видим, Джими.

Знаех, че е доловил заплахата в тона ми, но не отговори. Излязох и се запътих към метрото.

По-късно научих, че преди да се обади по телефона, Джими Галахър е изчакал само колкото да се увери, че няма да се върна. От много години не беше набирал номера — от деня след смъртта на баща ми. Учудил се, че мъжът лично вдигнал, и също толкова го учудило откритието, че онзи е все още жив.

— Джими Галахър се обажда.

— Помня те — отвърнал гласът. — Доста време мина.

— Не ме разбирай погрешно, но явно не е минало достатъчно.

Като че ли чул нещо подобно на смях.

— Е, какво мога да направя за теб, господин Галахър?

— Току-що при мен беше Чарли Паркър. Разпитваше за родителите си. Спомена нещо за кръвните им групи. Знае за майка си.

От другия край на линията настанало мълчание и после:

— Винаги сме знаели, че ще се случи, че все някога ще узнае.

— Нищо не му казах.

— Сигурен съм, обаче той ще дойде пак. Много го бива в онова, с което се занимава, така че няма как да не разбере, че си го излъгал.

— И тогава какво?

Последвалият отговор бе последната изненада за Джими в този ден, вече изпълнен с изненади.

— Може би трябва да му кажеш истината.

Десета глава

Пренощувах в дома на Уолтър Коул, бившия ми партньор и наставник в нюйоркската полиция, на когото бях кръстил кучето си, и на съпругата му Лий. Вечеряхме заедно и поговорихме за общи приятели, за книги и за филми и за това какво прави Уолтър като пенсионер — май просто спеше и се пречкаше на жена си. В десет часа Лий, която не беше нощна птица, ме целуна нежно по бузата и отиде да си легне, а двамата с Уолтър останахме сами. Той хвърли още едно дърво в камината и наля в чашата си остатъка от виното. После ме попита с какво се занимавам в града.

Разказах му за Колекционера, опърпан мъж, който се мислеше за оръдие на справедливостта, противна персона — убиваше онези, които смяташе, че са продали душите си поради деянията си. Спомних си тютюневата воня на дъха му, докато ми разказваше за родителите ми, задоволството в погледа му, когато ми обясняваше за кръвните групи, за неща, които нямаше откъде да знае, но ги знаеше, и за това как в онзи миг всичко, което смятах, че представлявам, рухна. Разказах му за медицинските картони, за срещата си по-рано през деня с Джими Галахър

и за твърдото си убеждение, че той крие нещо от мен. Споделих с него и подробност, която не бях обсъждал с Джими. Когато майка ми почина от рак, в болницата запазиха проби от органите й. Чрез адвоката си бях изискал провеждането на ДНК тест и сравняването на проба от тъканите на майка ми с моя проба. Не съвпадаха. Не можех да направя подобни изследвания и с ДНК-то на баща си, защото нямаше откъде да взема проби. За целта трябваше да се издейства ексхумация на тялото му, а още не бях склонен да стигна толкова далеч. Може би се страхувах от онова, което щях да установя. Плаках, след като разбрах истината за майка си. Не бях сигурен, че съм готов да принеса и баща си в жертва на същия олтар като жената, която смятах за своя майка.

Уолтър отпи от виното си, загледа се в огъня и не продума, докато не свърших.

— Защо изобщо този така наречен Колекционер ще ти разказва всичко това, всички тези истини и полуистини? — попита той. Беше типичен ход на ченге — не мина направо на главния въпрос, а го заобиколи. Спечели си време, за да започне да свързва по-дребните подробности с по-големите.

— За да се позабавлява — отговорих. — Защото е толкова жесток, че дори не можем да си представим.

— Не ми прилича на човек, който би подхвърлял разни неща с лека ръка.

— Не е.

— Което означава, че те е тласкал към действие. Знаел е, че няма да подминеш думите му.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Съдейки от онова, което ми каза, той и преди е използвал други хора по същия начин, за да постигне собствените си цели. По дяволите, използвал е дори теб. Просто внимавай, за да не те използва отново, когато иска да се отърве от някого.

Уолтър имаше право. Колекционерът ме бе използвал, за да му разкривам самоличността на порочни хора, които да накаже за простъпките им. Беше хитър и напълно безмилостен. Сега отново се бе скрил и аз нямах никакво желание да го намеря.

— Но ако е вярно, кого търси?

Уолтър сви рамене.

— Съдейки по думите ти, той винаги търси някого. — И едва тогава стигна до същността: — А по отношение на кръвните групи, направо не знам какво да кажа. Какви са вариантите? Или Уил и Елейн Паркър са те осиновили и са го пазили в тайна от теб по свои си причини, или Уил Паркър е твой баща от друга жена, а двамата с Елейн са те отгледали като свой син. Това е. Такива са вариантите. — Стана и се приближи към камината, после приклекна, за да я поразпали с ръжена. — Женен съм за Лий вече трийсет и девет години. Ако съм й изневерил и другата жена е забременяла, Лий едва ли би погледнала благосклонно на предложение да отгледаме детето заедно със собствените си дъщери.

— Дори ако нещо се е случило с майката?

Уолтър се замисли.

— Пак ти казвам, мога да говоря само от собствен опит, но подобно нещо би създало във всеки брак почти нетърпимо напрежение. Нали разбираш — всеки ден да си изправен очи в очи с изневярата на съпруга си, да се налага да се преструваш, че обичаш това дете колкото другите, да се отнасяш към него по същия начин като към собствените ти деца. — Той поклати глава. — Не, прекалено трудно е. По-склонен съм да приема първия вариант — осиновяване.