Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Калъфът на арфата й беше подпрян на стената зад нея и в очите й се четеше очакване. Тъмната й коса сияеше на светлината. Не си беше направила специална прическа освен трите тънки плитчици, пристегнати със синя панделка. Беше боса и краката й бяха покрити с петна от трева. Усмихна ми се.
— Готова е — каза тя и в гласа й като далечна гръмотевица отекна вълнение. — Поне достатъчно готова, за да мога да ти я изсвиря. Искаш ли да я чуеш?
Улових нотка на добре прикрита свенливост.
Тъй като и двамата работехме за покровители, които ценяха личното
— Няма нищо, което да искам повече от това да я чуя — отвърнах аз, а Дена взе арфата си и закрачи с мен по улицата. — Но покровителят ти няма ли да е против?
Дена сви рамене твърде небрежно.
— Той казва, че иска първата ми песен да се пее от хората още сто години, така че се съмнявам да държи да я пазя в тайна завинаги. — Тя ми хвърли кос поглед. — Ще отидем някъде, където да сме само двамата, и аз ще ти позволя да я чуеш. Мисля, че ще съм в безопасност, стига да не започнеш да я пееш с пълно гърло на всеослушание.
По негласно споразумение се отправихме към западната врата.
— Щях да донеса лютнята си — рекох аз, — но най-сетне намерих лютиер, на когото мога да се доверя. Оставих му я, за да поправи онзи хлабав ключ.
— Днес ще ми послужиш по-добре като публика — успокои ме тя. — Ще седиш прехласнат от възхищение от изпълнението ми. Утре пък аз ще те гледам прехласнато с влажни очи. Ще се възхищавам на твоята вещина, ум и чар. — Тя премести арфата на другото си рамо и ми се ухили. — Стига да не оставиш и тях в работилницата за ремонт.
— Винаги съм готов за дует — предложих аз. — Арфа с лютня е нещо рядко срещано, но не нечувано.
— Това е много меко казано. — Дена ми хвърли кос поглед. — Ще си помисля.
За кой ли път потиснах порива си да й разкрия, че съм взел пръстена й от Амброуз. Исках да й разкажа цялата история, при това с грешките, които бях допуснал. Но бях напълно сигурен, че романтичното въздействие на моя жест ще бъде помрачено от края на историята, който бе, че на практика бях заложил пръстена й, преди да напусна Имре. Помислих си, че е за предпочитане да пазя това в тайна засега и да я изненадам със самия пръстен.
— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?
Дена спря да върви и се обърна, за да ме погледне.
— Моля?
— В момента се ползвам с благоразположението му — обясних аз. — И той ми дължи някоя и друга услуга. Знам, че си търсеше покровител.
— Имам покровител — твърдо отвърна тя. — Такъв, който сама съм спечелила.
— Имаш половин покровител — възпротивих се аз. — Къде е писмената ти заповед за покровителство? Твоят господар Ясен може и да ти оказва някаква финансова подкрепа, но по-важната част от покровителството е името на покровителя. То е като броня, като ключ, който отваря…
— Знам какво представлява покровителството — прекъсна ме Дена.
— Тогава знаеш, че твоят покровител те мами — продължих аз. — Ако маерът беше
— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.
— Защо да нямаш и двамата? — предложих аз. — Маерът ще е за пред хората, а тайно ще си имаш твоя господар Ясен. Със сигурност той няма да се възпротиви на това. Алверон дори би могъл да провери другия ти покровител и да се убеди, че не се опитва да те спечели с фалшиви…
Дена ме погледна ужасено.
— Не. За бога! Не! — тя се обърна към мен с умоляващо изражение. — Обещай ми, че няма да се опитваш да разбереш нещо повече за него. Това може да съсипе всичко. Ти си единственият човек на света, на когото съм казала, но той ще се вбеси, ако разбере, че съм споделила с когото и да било.
Думите й ме накараха да усетя странен прилив на гордост.
— Ако наистина би предпочела да не…
Дена спря и остави на паветата калъфа с арфата си, който глухо изтропа.
— Обещай ми! — Изражението й беше много сериозно.
Вероятно нямаше да се съглася, ако през половината от предишната нощ не я бях следил през целия град, за да разбера точно това. Но го бях направил. Освен това после я бях подслушвал. Затова днес направо се обливах в пот от чувство за вина.
— Обещавам — отвърнах аз и когато тревожното изражение на лицето й не изчезна, добавих: — Не ми ли вярваш? Кълна се, ако това ще те успокои.
— В какво ще се закълнеш? — попита тя и на устните й отново се мярна усмивка. — Кое е толкова важно за теб, че да те накара да удържиш на думата си?
— Името и силата ми? — предложих аз.
— Ти си много неща — сухо отбеляза тя, — но не си Таборлин Великия.
— В дясната си ръка? — предложих отново аз.
— Само в едната ръка? — попита тя и в тона й отново се появи игрива нотка.
Пресегна се и взе ръцете ми в своите, обърна ги и демонстративно започна да ги оглежда внимателно.
— Лявата ми харесва повече — реши Дена. — Закълни се в нея.
— В _лявата_ си ръка? — несигурно я попитах аз.
— Добре де — съгласи се тя. — Нека да е дясната. Такъв си традиционалист.
— Кълна се, че няма да се опитам да разкрия твоя покровител — кисело казах аз. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се в лявата си ръка. Кълна се във вечно движещата се луна.
Дена ме погледна внимателно, сякаш не беше сигурна дали не й се подигравам.
— Добре — сви рамене тя и взе арфата си. — Считай, че си ме успокоил.