Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.
Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.
— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.
Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.
— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.
Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.
— Келин
— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.
— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.
— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.
— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.
— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.
— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.
Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.
Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.
Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.
Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.
Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш _как_ да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.
Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.
Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която
Говоря несвързано. Достатъчно е да кажа, че тя беше впечатляваща, макар очевидно все още да се учеше. Изсвири няколко фалшиви ноти, но това не я накара да трепне или да се притесни. Както казват, бижутерът веднага разпознава необработения скъпоценен камък. Аз направих същото. Тя беше този скъпоценен камък. И така…
— Доста си напреднала от „Катеричка върху сламен покрив“ — тихо отбелязах аз, след като изсвири последните тонове.
Тя отвърна на комплимента ми със свиване на рамене.
— Нямам кой знае какво да правя, освен да се упражнявам — отвърна. — И Келин казва, че свиренето на арфа ми се удава.
— От колко време се занимаваш с това? — попитах аз.
— Три цикъла? — Тя се замисли и след това кимна. — Малко по-малко от три цикъла.
— В името на божията майка! — възкликнах аз и поклатих глава. — Недей да казваш на никого колко бързо си се научила. Другите музиканти ще те намразят за това.
— Пръстите ми още не са свикнали — призна тя и сведе поглед към ръцете си. — Не мога да се упражнявам толкова дълго, колкото ми се иска.
Протегнах се, хванах едната й ръка и я обърнах с дланта нагоре, за да видя върховете на пръстите й. По тях имаше заздравяващи мехури.
— Ти си… — Вдигнах поглед и видях колко близо стоеше тя до мен.
Усещах ръката й хладна в моята. Тя ме гледаше с огромните си тъмни очи. Едната й вежда беше леко повдигната нагоре. Не извита, нито дори закачлива, а просто в израз на леко любопитство. Внезапно усетих странна слабост в стомаха си.
— Аз съм какво? — попита тя.
Осъзнах, че нямам представа какво се канех да кажа. Мислех да си го призная, но си дадох сметка, че ще е глупаво. Затова не казах нищо.
Дена сведе поглед, хвана ръката ми и я обърна.
— Ръцете ти са меки — отбеляза тя и леко докосна върховете на пръстите ми. — Мислех, че мазолите ти ще са твърди, а те не са. Гладки са.
Когато премести погледа си и вече не ме гледаше в очите, успях да възвърна донякъде способността си да разсъждавам.
— Просто е нужно време — казах аз.
Дена вдигна поглед и ми се усмихна. Съзнанието ми се изпразни като бял лист хартия.
Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.
— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.
Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.
Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.
— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.
Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.
Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.