Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Усмихнах се въпреки раздразнението си. Едва ли можеше да избере изпитание, което да подхожда по-добре на моите таланти. Извадих от джоба на плаща си дълго, тънко парче тел от пружина, след което коленичих пред вратата и огледах ключалката. Бравата беше масивна, направена така, че да издържи дълго време. Но макар големите, тежки брави да изглеждат впечатляващо, те всъщност са по-лесни за отваряне, ако са добре поддържани.
Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих
Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.
— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.
Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.
Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.
Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.
— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.
Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.
Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.
Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.
Реших да опитам отново:
— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?
— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.
Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.
— Опитай отново — предложи той.
Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:
— Защо изгаряте дрехите си?
— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе
След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.
Внезапно осъзнах какво се случваше.
— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?
— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и _„Защо нямате ключ за тази стая?“_ или _„Какво правите тук?“_ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.
— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.
— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.
— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.
— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.
Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.
— Защото го мразя.
Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.
Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.
— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.
Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.
Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.
— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.
— Очевидно.
— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.
— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.
Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.
— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.