Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.
— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.
— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.
Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.
— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.
— Мога ли да видя звънчето? —
Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.
— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.
— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?
— И така можеш да го наречеш.
— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.
— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.
Дена избухна в смях.
— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?
— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.
Очите на Дена светнаха при тези мои думи.
— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?
Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.
— Доста е сложно — отвърнах аз.
За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.
Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.
— От години не съм пил топъл шоколад — признах.
Дена взе своята чаша и огледа стаята.
— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.
— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.
— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.
— Не искаш да те ценят, така ли?
Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.
— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.
Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото
— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?
— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.
— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.
За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.
— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.
— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.
* * *
Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.
Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.
Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.
— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.
Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.
Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.