Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
* * *
На деветия ден от нашето търсене Уилем, Симон и аз преглеждахме книгите в леговището ни за четене, когато вратата се отвори и вътре се вмъкна Фела. Тя носеше само една книга вместо обичайната купчина. Беше задъхана.
— Намерих я — каза тя със светнали очи и с глас, който бе толкова развълнуван, че звучеше почти ожесточено. — Намерих копие.
Тя ни показа книгата, така че да видим златния лист отстрани на дебелата й кожена корица — „Фачи-Моен ве Скривани“.
Бяхме разбрали за „Скривани“ още в началото на търсенето
Когато открихме показалеца, помислихме, че сме почти в края на своето търсене, тъй като в него имаше „Диаграми, описващи направата на удивителен пет-грам, доказал се като най-полезен за защитата от «злонамерена симпатия»“. Намираха се в девети том, на страница осемдесет и втора.
Намерихме осем версии на „Скривани“ в Архива, но така и не открихме целия комплект. Седми, девети и единайсети том липсваха, без съмнение прибрани в личната библиотека на Килвин.
Бяхме търсили цели два дни, преди накрая да се откажем от идеята да открием „Скривани“. Но сега Фела я беше намерила — не просто част от нея, а цялата.
— Правилният том ли е? — попита Симон със смесица от вълнение и недоверие в гласа.
Фела бавно свали ръката си от долната част на корицата и ни показа изписаната със златно цифра _„9“_.
Скочих от стола си и почти го съборих в желанието си по-бързо да стигна до нея. Но Фела се усмихна и вдигна книгата високо над главата си.
— Първо трябва да ми обещаеш, че ще ме заведеш на вечеря — поиска тя.
Засмях се и се протегнах да взема книгата.
— Когато това свърши, ще заведа всички ви на вечеря.
— И трябва да кажеш, че аз съм най-добрият писар на всички времена — въздъхна тя.
— Ти си най-добрият писар на всички времена — признах аз. — Два пъти по-добра си, отколкото Уил някога ще бъде, дори и да имаше десет ръце и сто допълнителни очи.
— Ъъъъ — потрепери тя и ми подаде книгата. — Заповядай!
Побързах да се върна на масата с книгата и да я отворя.
— Сигурно ще липсват страници или нещо подобно — каза с тих глас Симон на Уил. — След всичкото това търсене не може да е толкова лесно. Знам, че все нещо няма да е наред.
Спрях да прелиствам страниците, потрих очи и след това ги присвих към текста.
— Знаех си — изстена Сим, облегна се назад, докато столът му не застана на два крака, и той покри с ръце уморените си очи. — Нека предположа — хванало я е сивото гниене или има книжни червеи, или и двете.
Фела пристъпи по-близо и погледна през рамото ми.
— О, не! — печално възкликна тя. — Дори не проверих. Бях толкова развълнувана. — Тя ни погледна. — Някой от вас може ли да чете на Елд Винтик?
— Мога да чета чуруликащите безсмислици, които вие наричате атурански — кисело отвърна Уилем. — Смятам, че знам достатъчно езици.
— Имам съвсем повърхностни познания — отвърнах
— Аз мога — каза Сим.
— Наистина ли? — Усетих как в гърдите ми отново се надига надежда. — Кога го научи?
— По време на първия ми семестър като е'лир чух някаква поезия от Елд Винтик. — Сим повлече стола си по пода, докато не застана в положение да вижда книгата. — Изучавах я при ректора в продължение на три семестъра.
— Никога не съм харесвал поезия — признах аз.
— Само ти губиш от това — разсеяно отбеляза Сим, докато прелистваше няколко страници. — Поезията от Елд Винтик е като гръмотевична буря. Тя просто връхлита отгоре ти.
— Каква е метриката? — попитах аз с любопитство пряко себе си.
— Не знам нищо за метриката — все така разсеяно отвърна Симон, докато местеше пръст по страницата пред себе си. — Но стиховете звучат така:
P>
Търсехме ний „Скривани“, словата на Суртхур,
без надежда, отдавна изгубени в регистъра щур.
И въпреки туй намерени бързо от приятел добър.
Ето я, идва поруменяла Фела търсачката,
без дъх останала е и едва си сдържа крачката.
На розовите й страни хубостта не спира да цъфти.
P$
— Нещо такова — с отсъстващ вид добави Симон, докато очите му продължаваха да преглеждат страниците пред него.
Видях как Фела обърна глава и погледна Симон така, сякаш е изненадана, че го вижда да седи там.
Не, по-скоро сякаш до този момент той просто бе заемал пространството край нея като някаква мебел. Но този път, когато го погледна, тя забеляза всичко в него — пясъчнорусата му коса, линията на челюстта му, ширината на раменете му под ризата. Този път, когато го погледна, тя наистина го видя.
Нека кажа следното. Цялото ужасно и досадно време, прекарано в ровене в Архива, си заслужаваше дори и само за да видя как това се случва. Кръвта и страхът от смъртта си струваха, за да стана свидетел на момента, в който Фела се влюбва в Симон. Макар и съвсем малко. Беше първият плах полъх на любовта, толкова слаб, че може би самата тя не го забеляза. Не беше нещо драматично като блясък на светкавица, последван от грохота на гръмотевица. По-скоро напомняше за искрата, проблясваща при удара на кремък в стомана и угасваща твърде бързо, за да успееш да я забележиш. Но все пак знаеш, че тя е някъде там, готова да се разгори.
— Кой ти е чел поезия от Елд Винтик? — попита Уил.
Фела примигна и се загледа отново в книгата.
— Куклата — отвърна Сим. — Първия път, когато го срещнах.
— Куклата! — Уил изглеждаше така, сякаш бе готов сам да си оскубе косата. — Бог да ме порази! Защо не отидохме при него за това? Ако има атурански превод на тази книга, той ще знае къде да го открием!
— Много пъти и аз самият се сещах същото през последните няколко дни — призна Симон. — Но той не е добре напоследък. Няма да ни е от голяма полза.