Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Освен това Куклата знае какво е в списъка на забранените книги — добави Фела. — Съмнявам се, че би ни дал просто така нещо такова.
— Изглежда, че май всички освен мен познават този Куклата? — обадих се аз.
— Писарите го познават — потвърди Уилем.
— Мисля, че мога да скалъпя по-голямата част от този превод — заяви Симон и се обърна да ме погледне. — Според теб тази диаграма има ли някакъв смисъл? На мен ми изглежда като пълна безсмислица.
— Това са руни — посочих аз. — Ясно е като бял ден. А това са металургични символи. — Погледнах по-отблизо. —
* * *
С помощта на Симон ми бяха нужни два дни, за да разшифровам диаграмите в „Скривани“. По-скоро дешифрирането ни отне един ден, а след това един ден ги проверявах отново и отново.
Щом като разбрах как трябва да конструирам грама, започнах да играя на някаква странна криеница с Амброуз. Имах нужда от цялата си концентрация, докато работя върху сигалдрията. Това означаваше да сваля гарда си. Затова можех да се занимавам с грама само когато бях сигурен, че Амброуз е зает с нещо друго.
Грамът беше деликатна работа. Гравировката беше малка и нямаше място за грешка. И това, че бях принуден да работя на пресекулки, не ми помагаше. Половин час, докато Амброуз пиеше кафе с млада жена в обществено кафене. Четирийсет минути, докато беше на лекция по символична логика. Цял час и половина, докато беше на бюрото в приемната на Архива.
Когато не можех да работя по грама, се занимавах с проекта си за забавление. Донякъде бях късметлия, че Килвин ме натовари със задачата да направя нещо достойно за ре'лар. Това ми осигуряваше идеалното извинение за многото време, което прекарвах в Рибарника.
През останалата част от времето си седях изтегнат в общата стая на „Златното пони“. Трябваше да се установя като редовен клиент там. Така нещата щяха да изглеждат по-малко подозрителни.
> 29.
> Ограбен
Всяка нощ се прибирах в малката си таванска стаичка в „При Анкер“. Заключвах вратата, след което излизах през прозореца и отивах в стаята на Уил или тази на Сим според това кой беше пръв на смяна да ме пази през съответната нощ.
Колкото и лошо да бе положението, знаех, че то ще се влоши още повече, ако Амброуз осъзнае, че аз съм проникнал в стаите му. Макар раните ми постепенно да заздравяваха, те все още бяха повече от достатъчни, за да бъда обвинен. Затова полагах сериозни усилия външно всичко да изглежда нормално.
И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.
Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.
Момичето вдигна поглед.
— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.
Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.
— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.
— Отнесе я с теб както винаги —
Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.
— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?
Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.
Нито пък в кухнята.
Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.
Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.
Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.
След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.
Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.
> 30.
> Повече сол
— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.
Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.
И всеки ден оставах разочарован.
— Повечето от важните неща не могат да бъдат казани направо — обясни Елодин. — Не могат да бъдат ясно формулирани. Те могат само да бъдат загатнати. — Той погледна към шепата си студенти в иначе празната зала за лекции. — Посочете нещо, което не може да бъде обяснено. — Той махна към Уреш. — Започвай.
Уреш се замисли за момент.
— Хуморът. Ако обясниш някоя шега, тя вече не е шега.
Елодин кимна и след това посочи Фентон.
— Даването на имена? — попита Фентон.
— Това е лесен отговор, ре'лар — отбеляза Елодин с нотка на укор в гласа. — Но правилно си предположил, че това ще е темата на моята лекция, така че ще го приема. — Сетне посочи към мен.
— Няма нещо, което да не може да бъде обяснено — твърдо отвърнах аз. — Ако нещо може да бъде разбрано, значи може да бъде и обяснено. На някого може да му е трудно да го обясни, но това просто означава, че то е трудно за обяснение, а не невъзможно.
— Не трудно или невъзможно — вдигна пръст Елодин, — а просто безсмислено. Някои неща могат само да бъдат загатнати. — Той ми се усмихна вбесяващо. — Между другото, твоят отговор трябваше да бъде „музика“.