Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.
Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.
— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.
Вдигна восъчната
Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасе`н, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.
Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.
— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…
— _МАХАЙ СЕ!_ — изкрещя тя.
Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.
> 27.
> Натиск
Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.
Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.
— Какъв е поводът? — попита ме.
— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.
— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.
Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.
— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?
— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?
— Първо лошата — рече Симон.
— Килвин няма да ми даде чертежите, от които се нуждая, за да направя свой собствен грам. Използва се сигалдрия. Руни за кръв и кости и прочие. Той мисли, че те са твърде опасни, за да бъдат показани на ре'лар.
— Каза ли защо? — Симон изглеждаше любопитен.
— Не го направи — признах аз. — Но мога да предположа — причината е, че бих могъл да ги използвам, за да направя всякакви неприятни неща. Като например малък метален диск с дупка. Ако сложиш в него капка от нечия кръв, можеш да изгориш човека жив.
— Господи, това е ужасно — потръпна Сим и остави лъжицата си. — Някога минават ли ти и приятни мисли?
— Всеки в Арканум би могъл да направи същото нещо и с най-елементарна симпатия — изтъкна
— Има голяма разлика — възпротивих се аз. — Веднъж след като това устройство е изработено, _всеки_ би могъл да го използва. Отново и отново.
— Това е лудост — заяви Симон. — Защо някой би направил нещо такова?
— За пари — мрачно отвърна Уилем. — Хората непрекъснато правят глупави неща за пари. — Той ме погледна многозначително. — Като например да вземеш пари назаем от някой кръвожаден _гатесор_.
— Което ме води към втората новина — с неудобство рекох аз. — Изправих се срещу Деви.
— Сам? — попита Симон. — Ти да не си глупак?
— Да — отвърнах аз, — но не заради това, което си мислите вие. Нещата станаха неприятни, но сега знам, че не тя е отговорна за нападенията.
— Ако не е тя, кой тогава? — намръщи се Уилем.
— Има само един разумен отговор — отговорих аз. — И той е Амброуз.
— Вече обсъждахме това — поклати глава Уилем. — Амброуз никога не би рискувал. Той…
Вдигнах ръка, за да го прекъсна.
— Никога не би рискувал да бъде обвинен в „злонамерена постъпка“ срещу _мен_ — съгласих се аз. — Но не мисля, че той е наясно кого напада. — Уилем затвори уста и се замисли, а аз продължих: — Помислете малко. Ако Амброуз подозираше, че съм аз, той щеше да повдигне обвинение срещу мен пред магистрите. Вече го е правил преди. — Разтрих наранената си ръка. — Щяха да видят раните ми и да ме хванат.
Уил сведе поглед към масата.
— _Краем_ — рече той. — Има логика. Той би заподозрял, че може да наемеш крадец, но не и че сам ще се вмъкнеш в апартамента му. Никога не би му минало подобно нещо през ума.
— Най-вероятно се опитва да намери човека, който се е вмъкнал в стаите му — кимнах аз. — Или пък просто иска да се наслади на малко, лесно отмъщение. Това обяснява защо нападенията стават все по-силни. Сигурно мисли, че крадецът е избягал към Имре или Тарбеан.
— Трябва да отидем при магистрите с тези сведения — предложи Симон. — Могат да претърсят стаите му още тази нощ. Ще бъде изключен и бит с камшик. — На лицето му се появи широка и злостна усмивка. — Бога ми, бих платил десет таланта, за да държа камшика.
Изкикотих се на кръвожадния му тон. Бяха необходими доста усилия, за да накараш човек като Симон да покаже лошата си страна.
— Не можем да го направим, Сим.
— Не говориш сериозно — невярващо ме изгледа той. — Не можем да му позволим да се измъкне с нещо такова.
— На първо място ще ме изключат за влизане с взлом в стаите му и ще ме обвинят в „неподобаващо поведение“.
— За това няма да те изключат — успокои ме Сим, но в гласа му липсваше увереност.
— Не искам да рискувам — признах аз. — Хеме ме мрази. Брандеур следва примера на Хеме. Все още съм в немилост и при Лорен.