Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
могло да направи нещо подобно.
Шехин обаче някак си избягна атаката. Не отскочи встрани с внезапно движение. Не се
дръпна бързо назад извън обсега и. Тя беше бърза, но не това беше същността на начина, по
който се движеше. Ходовете и бяха обмислени и съвършени. Когато мечът на Пенте се
насочи към коляното и, нея вече я нямаше там. Върхът на оръжието вероятно бе достигнал
на няколко сантиметра от коляното и, но това не бе достатъчно близо. Шехин беше
помръднала
Този път тя успя да контраатакува и пристъпи напред с „врабчето удря ястреба“. Пенте се
завъртя встрани, докосна за кратко тревата и след това се отблъсна от земята. Не, отхвърли
се от земята, като използва само лявата си ръка. Тялото и се напрегна като стоманена
пружина и се изви като дъга, а мечът и се стрелна бързо два пъти напред, принуждавайки
Шехин да отстъпи.
Пенте беше изпълнена със страст и ярост. Шехин беше спокойна и непоколебима. Пенте
беше буря, а Шехин — камък. Пенте беше тигър, а Шехин — птица. Пенте танцуваше и се
извиваше. Шехин се обърна и направи една-единствена съвършена стъпка.
Пенте сечеше, въртеше се като вихрушка и нанасяше удар след удар…
И след това те спряха. Върхът на дървения меч на Пенте се притисна в бялата риза на
Шехин.
Ахнах изненадано, макар и не толкова силно, че да привлека вниманието към себе си.
Едва тогава осъзнах, че сърцето ми препуска лудо. Цялото ми тяло бе обляно в пот.
Шехин свали меча си и направи жест за раздразнение, възхищение и смесица от други
неща, които не разпознах. Тя оголи зъби в лека гримаса и силно разтри с ръка ребрата си,
където я беше ударила Пенте, по същия начин, по който човек разтрива пищяла си, когато се
блъсне в стол.
Обърнах се ужасено към Вашет.
— Тя ли ще бъде новият ръководител на училището? — попитах я аз.
Тя ме погледна озадачено.
Посочих отворения кръг пред нас, където двете жени стояха и разговаряха.
— Тази Пенте — тя победи Шехин…
Вашет ме гледа известно време неразбиращо и след това избухна в продължителен,
доволен смях.
— Шехин е стара — отвърна. — Тя е баба. Не можеш да очакваш от нея да печели всеки
път срещу някой толкова подвижен, млад и изпълнен с огън и свеж вятър като Пенте.
— Аха, разбирам. Мислех…
Вашет беше достатъчно любезна, за да не ми се изсмее отново.
— Шехин не е начело на училището, защото никой не може да я победи. Що за странно
хрумване е това. Какъв хаос би настъпил, ако всеки път нещата се променят в зависимост от
късмета, който някой е имал в една или друга схватка. — Тя
ръководи, защото е прекрасна учителка и защото владее летхани до съвършенство. Тя е
начело на училището, защото е мъдра и познава света и защото знае как да се справя с
неприятните проблеми. — Многозначително ме потупа по гърдите с два пръста и след това
добави отстъпчиво: — Разбира се, освен това тя е и превъзходен боец. Няма как да имаме
водач, който не може да се бие. Шехин няма равна в кетан. Но водачът не е просто мускул,
водачът е ум.
Вдигнах поглед навреме, за да видя, че Шехин се приближава. Една от връзките, които
пристягаха ръкава и, се бе разхлабила по време на битката и платът се издуваше от вятъра
като корабно платно. Отново беше сложила накривената си жълта шапка и направи жест за
официален поздрав и към двама ни.
След това се обърна към мен.
— Защо накрая бях ударена? — попита ме тя. Любопитство.
Започнах трескаво да прехвърлям наум последните мигове от двубоя.
Опитах се да направя жест за почтителна неувереност с изтънчеността, на която ме е
учила Вашет.
— Петата ти не беше поставена където трябва — отвърнах аз. — Лявата ти пета.
— Добре — кимна Шехин.
Тя направи достатъчно широк жест на доволно одобрение, така че всички, които ни
гледаха, да го видят. Разбира се, всички го видяха.
Замаян от похвалата, но съзнаващ факта, че ме наблюдават, аз запазих безизразна
физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.
Наведох глава към Вашет.
— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.
Тя поклати глава и въздъхна.
— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил
доброто впечатление, което направи днес.
* * *
Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до
стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от
три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.
Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено
да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се
доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.
Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна
и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах и в