Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост

отдалечава мъжете от летхани.

Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна.

Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като

врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като

танци.

Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се

предадеше

или не го зашеметеше някой удар.

Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет

вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я

ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.

Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и

лекото докосване се считаше достатъчно за победа.

— Кой спечели този път? — попитах аз.

След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга

едновременно.

— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.

— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.

— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. —

Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след

няколко дни, тъй като раната в корема и щеше да се възпали.

— Значи Ласрел спечели?

Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към

следващата битка.

Високият адемец, който бе поканил Вашет да се бие, се състезаваше с една слаба като

вейка жена. Необичайното беше, че той използваше дървен меч, докато тя се биеше с голи

ръце. Той успя да спечели с малка преднина, след като получи два здрави ритника в ребрата.

— Кой от двамата спечели? — попита ме Вашет.

Беше ми ясно, че тя не търси очевидния отговор.

— Не беше кой знае каква победа — отвърнах аз. — Тя дори нямаше меч.

— Тя е от третия камък и го превъзхожда много като боец. Това беше единственият

начин съперничеството им да е равностойно, освен ако той не си бе довел някой другар,

който да се бие на негова страна — изтъкна тя. — Така че те питам отново — кой победи?

— Той спечели състезанието — отвърнах аз, — но утре ще има големи насинявания.

Освен това замахванията му бяха леко необмислени.

— И така, кой спечели? — Вашет се обърна да ме погледне.

Замислих се за момент.

— Нито единият — накрая реших аз.

Тя кимна. Официално одобрение. Жестът и стопли сърцето ми, тъй като всички, които

бяха обърнати с лица към нас, го видяха.

Най-сетне в кръга пристъпи Шехин.

Беше свалила накривената си жълта шапка и вятърът

развя сивеещата и коса. Когато я видях сред останалите адемци, осъзнах колко е дребна.

Движеше се с такава увереност, че бях свикнал да мисля, че е по-висока, но в действителност

едва стигаше до рамото на някои по-високи адемци.

Тя носеше прав дървен меч. Нямаше никаква украса, но беше така издялан, че имаше

дръжка и острие. Много от останалите мечове за тренировка, които бях виждал, не бяха

нищо повече от загладени пръчки, които уж са мечове. Бялата риза и панталоните на Шехин

бяха пристегнати към тялото и с тънки бели връзки.

Заедно с нея излезе една много по-млада жена. Тя беше по-ниска от Шехин с няколко

сантиметра. Телосложението и също беше фино, а заради малкото и лице и тесните рамена

изглеждаше почти като дете. Но ясно изразената извивка на високите и гърди и

закръглените бедра под тесните червени наемнически дрехи даваха ясно да се разбере, че не

е дете.

Дървеният и меч също беше оформен. Беше леко извит за разлика от останалите.

Жълтеникавочервената и коса беше сплетена на дълга тънка плитка, която се спускаше до

кръста и.

Двете вдигнаха мечовете си и започнаха да се обикалят една друга.

Младата жена беше удивителна. Тя нанесе толкова внезапен удар, че едва забелязах

движението на ръката и, да не говорим за острието на меча и. Но Шехин небрежно отби

удара и с „навяващ сняг“, като отстъпи назад с половин крачка. Преди обаче да успее да

контраатакува на свой ред, младата жена се завъртя и дългата и плитка се залюля.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Пенте — възхитено отвърна Вашет. — Тя е истинска фурия, нали? Като някой от

древните ни предци.

Жената отново се приближи към Шехин, направи финт и замахна с меча си. Стрелна се

напред, ниско над земята. Невъзможно ниско. За да запази равновесие, премести задния си

крак, като дори не докосна земята. Ръката и, която държеше меча, се плъзна пред нея, а

коляното и се сви толкова много, че цялото и тяло се оказа под нивото на главата ми,

въпреки че седях на земята с кръстосани крака.

Пенте направи всички тези гъвкави движения за времето, което ви е нужно да щракнете с

пръсти. Върхът на меча и слезе ниско под защитата на Шехин и се изви под ъгъл към

коляното и.

— Какво е това? — тихо попитах аз, без дори да очаквам отговор. — Никога не си ми го

показвала.

Но това бяха просто думи на учудване. Никога, дори и след сто години, тялото ми не би