Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Разбирам от такива неща — кимнах аз.
— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи
извинителна физиономия. — Сещаш ли се — нощна. Това веднага ще привлече вниманието
на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да
погледна нещо.
Сведох поглед към свирката.
— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.
— Идеята е добра — похвали
птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е
достатъчно просто.
— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка,
след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва
да ти дам сигнал днес.
— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.
— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. —
Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.
Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва
да призная, че не извика.
— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.
Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.
— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и
промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам,
за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при
това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна
моето…
Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах
моята и неговата се издигна във въздуха.
Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки
приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек
да се уплаши.
— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.
— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори
от някое дърво, докато разузнавам.
— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,
като плувка на въдица.
Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.
— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.
— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.
Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо
повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не
трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от
това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“
* * *
Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били
разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът
или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.
Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се
държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и
затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.
Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне
сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.
— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в
правилната посока.
Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.
— Кажете ми какво виждате — нареди той.
Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.
— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.
Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с
Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките
ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от
крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването
на боровите иглички, които бяхме обърнали.
Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.
Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях
напускал по земята, докато слушах наставника ни.
— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди
ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и
Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.
После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата
следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през
следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които
другите са се опитали да потулят.
Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да
претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на