Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Наемникът не се поколеба.
— Правене на любов — направо заяви той. — Нали знаеш какво е правене на любов?
Темпи примигна, отметна глава назад и се разсмя. Дедан изглеждаше така, сякаш не
можеше да реши дали трябва да се чувства обиден, или не. След малко адемецът успя да си
поеме дъх.
— Да — просто отвърна той. — Знам за правене на любов.
— Ето така тя убива мъжете — усмихна се Дедан.
За момент лицето на Темпи изглеждаше по-безизразно
бавно плъзна ужас. Не, не беше ужас, а истинско отвращение и погнуса, които изглеждаха
още по-силни, защото обикновено физиономията му бе толкова безучастна. Стисна
отпуснатите си отстрани ръце по необичаен за него начин.
— Как? — попита той със сподавен глас.
Дедан си отвори устата да каже нещо, но спря. После понечи да направи някакъв жест,
но се отказа и от това, след което погледна смутено към Хеспе.
Тя се засмя гърлено и се обърна към Темпи. Замисли се за момент и направи жест, сякаш
държеше някой в прегръдките си и го целуваше. Сетне започна да тупа ритмично с ръка
върху гърдите си, имитирайки биещо сърце. Ударите и ставаха все по-бързи и по-бързи и
накрая тя стисна ръката си в юмрук и разтвори широко очи. Цялото и тяло се напрегна,
после се отпусна безчувствено и главата и се отметна на една страна.
Дедан се разсмя и аплодира изпълнението и.
— Точно така. Но понякога… — Той потупа с пръст слепоочието си, щракна с пръсти,
кръстоса си очите и изплези език. — Полудяват.
Темпи се отпусна.
— О! — възкликна той с очевидно облекчение. — Добре. Да.
Дедан кимна и се върна към историята си.
— И така, Фелуриан — най-желана от всички мъже и надарена с несравнима красота. —
Специално заради Темпи той направи жест, все едно реши дълга коса. — Преди двайсет
години бащата и чичото на това момче били на лов точно в тази част на гората, когато
слънцето започнало да залязва. Те останали до по-късно, отколкото трябвало, и затова
решили да минат напряко през гората, вместо да използват пътя като разумните хора. Не
били изминали голямо разстояние, когато чули как в далечината някой пее. Тръгнали по
посока на звука, като мислели, че са близо до пътя, но вместо това се оказали в края на една
малка поляна. А там стояла Фелуриан и тихо си пеела:
Кае-Ланион Лухиал
ди мари Фелануа
Креата Ти сиар
ту аларан ди
Дирелла. Амауен.
Лоеси ан делан
ту ниа вор рухлан
Фелуриан тхае.
Макар Дедан да не се справи много добре с мелодията, когато я чух, аз потреперих. Тя
беше тайнствена, завладяваща и ми бе напълно непозната. Езикът
Никога не го бях чувал.
Когато видя реакцията ми, Дедан кимна.
— Тази песен повече от всичко друго придава достоверност на историята на момчето. Не
знам какъв е смисълът на тези думи, но те се запечатаха в главата ми, макар че то ги изпя
само веднъж. И така, двамата братя стояли в началото на поляната и благодарение на луната
виждали толкова добре, сякаш било посред бял ден, а не през нощта. Жената не носела
никакви дрехи и макар косата и да стигала чак до кръста, било съвсем очевидно, че е гола
като луната.
Историите за Фелуриан винаги са ми харесвали, но когато погледнах към Хеспе,
ентусиазмът ми се поохлади. Докато Дедан говореше, тя го наблюдаваше с присвити очи.
Дедан обаче не забеляза това и продължи:
— Тя била висока, с дълги, грациозни крака. Талията и била тънка, а извивката на
бедрата и сякаш молела да бъде докосвана от мъжка ръка. Коремът и бил съвършен и гладък
като изящно парче брезова кора, а пъпът и изглеждал създаден за целувки.
Очите на Хеспе вече се бяха превърнали в опасни малки цепнатини. Но още по-силно
впечатление правеше устата и, която образуваше тънка права линия.
Един съвет от мен — ако някога видите женско лице, което изглежда по този начин,
незабавно спрете да говорите и не мърдайте. Нещата може и да не се оправят, но поне няма
да ги влошите.
За съжаление Дедан продължи, като жестикулираше с големите си ръце на светлината на
огъня.
— Гърдите и били едри и закръглени като праскови, които чакат да бъдат откъснати от
дървото. Дори и ревнивата луна, която краде цветовете на всички неща, не можела да скрие
розовите…
Хеспе издаде звук на отвращение и се изправи.
— Тогава аз ще ви оставя — заяви тя.
Гласът и беше толкова леден, че дори и Дедан го забеляза.
— Какво? — Той вдигна поглед към нея, като продължаваше да държи ръце пред себе си
с длани, присвити във формата на въображаеми гърди.
Наемницата се отдалечи, като мърмореше под носа си.
Ръцете на Дедан се отпуснаха тежко в скута му. Изражението му се промени за момент
— от объркано и наранено то стана гневно. Миг по-късно той се изправи, мърморейки, и
набързо изтупа остатъците от листа и клонки от панталоните си. Събра одеялата си и се
отправи към другия край на малката полянка, на която бяхме.
— Накрая историята не свършва ли с това, че двамата братя тръгнали след нея, но бащата