Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Мелуан изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали тази мисъл я обърква или
отвращава.
— Кой би пожелал да се преструва на тях?
Алверон кимна.
— Съпругата ми е права — съгласи се той. — Струва ми се по-вероятно да са те
излъгали. Кой би казал нещо такова? Кой би признал доброволно, че е от Едема Рух?
Почувствах как лицето ми пламна при тези думи и внезапно се засрамих, че бях крил
своя произход през цялото това време.
— Не се
които убих, не бяха. Никой Рух не би сторил нещата, които те бяха направили.
Очите на Мелуан проблеснаха яростно.
— Ти не ги познаваш.
— Милейди, мисля, че ги познавам доста добре — възразих аз и я погледнах в очите.
— Но защо? — попита Алверон. — Кой човек, който е с всичкия си, би искал да се
представя за Едема Рух?
— За да пътуват по-лесно — отвърнах аз — и заради защитата, която им предоставя
вашето име.
Обяснението ми го накара да свие рамене.
— Може би са били Рух, които са се уморили от честния труд и вместо това са се
захванали с кражби.
— Не, ваша милост — настоях аз. — Те не бяха Едема Рух.
— Хайде стига — погледна ме укорително маерът. — Кой може да каже каква е
разликата между бандитите и шайка Рух?
— Няма разлика — отривисто отсече Мелуан.
— Ваша милост, аз знам каква е разликата — разпалено отвърнах аз. — Аз съм Едема
Рух.
Настъпи тишина. В началото изражението на Мелуан стана безизразно от шока, после на
лицето и се появи недоверие, което бе заменено от ярост, а после от отвращение. Тя се
изправи и за момент изглеждаше, че се готви да ме наплюе, после се отправи сковано към
вратата. Чу се тропане, когато личната и охрана се появи и я последва през външните стаи.
— Ако това е шега, то тя е лоша — обади се маерът, като продължаваше да ме гледа със
сурово изражение.
— Не е шега, ваша милост — отвърнах аз, борейки се с гнева си.
— И защо реши, че е нужно да скриеш това от мен?
— Не съм го скрил, ваша милост. Вие самият на няколко пъти споменахте, че съм далеч
от благородния произход.
— Знаеш какво имам предвид! — Той гневно удари подлакътника на стола си. — Защо
никога не си споменал, че си един от Рух?
— Мисля, че причината е доста очевидна, ваша милост — сковано отговорих аз, като се
опитах думите ми да не прозвучат ядно. — Миризмата на думите „Едема Рух“ е твърде силна
за много благородни носове. Съпругата ви откри, че дори нейният парфюм не би могъл да я
прикрие.
— В миналото милейди е имала неприятности с Рух — обясни ми
да не го забравяш.
— Знам за сестра и, за трагичния срам на нейния род. За това, че е избягала с член на
трупа. Колко ужасно! — язвително рекох аз и цялото ми тяло настръхна от гореща ярост. —
Усетът на сестра и прави чест на нейния род. За съжаление не така стоят нещата с вашата
съпруга. Кръвта ми не е по-лоша от тази на всеки мъж и дори е по-добра от тази на повечето.
А и даже да не беше така, тя няма право да се държи с мен по този начин.
Изражението на Алверон стана още по-сурово.
— Мисля, че тя има право да се държи с теб, както намери за добре — заяви той. —
Просто се стресна от внезапното ти изявление. Като се имат предвид чувствата и към вашето
опърпано племе, мисля, че тя демонстрира забележителна сдържаност.
— Според мен тя съжалява, защото знае каква е истината. Омайните думи на някой член
на трупа биха вкарали по-бързо в леглото му нея отколкото сестра и.
Веднага щом изрекох това, разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Стиснах зъби, за да не
кажа нещо още по-лошо.
— Това е всичко засега — каза маерът със студена официалност, а очите му бяха
стъклени и яростни.
Оттеглих се с цялото гневно достойнство, на което бях способен. Не защото нямах какво
друго да кажа, а защото, ако бях останал още миг по-дълго, той щеше да извика гвардейците,
а аз не исках да си тръгна по този начин.
140.
Просто възнаграждение
На следващата сутрин тъкмо се обличах, когато пристигна едно момче за поръчки, което
носеше дебел плик с печата на Алверон. Седнах до прозореца и открих вътре няколко писма.
Първото гласеше:
Квоте,
Мислих известно време и реших, че произходът ти няма особено значение за мен с оглед
на услугите, които си ми направил.
Душата ми обаче е свързана с друг човек, чието спокойствие ми е по-скъпо от моето
собствено. Макар че се надявах да продължа да се ползвам от услугите ти, не мога да го
направя. Тъй като твоето присъствие причинява значително страдание на съпругата ми,
трябва да те помоля да ми върнеш пръстена и да напуснеш Северин при първа възможност.
Спрях да чета, станах и отворих вратата на стаята си. Двама от гвардейците на маера
застанаха мирно в коридора.
— Сър? — обърна се към мен единият от тях, след като видя, че съм полуоблечен.
— Просто проверявам — казах аз и затворих вратата.
Седнах пак на стола и отново взех писмото.