Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен,
за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански
мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите
им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?
— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.
Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена
изненада.
—
информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само
откъслечни подробности, вдъхващи доверие.
В интелигентните сиви очи на маера видях, че си припомня заключенията, до които
самият той е стигнал.
— И кой би сторил нещо такова? — попита ме той.
— Кой би имал по-добра причина от самите амири? — попитах аз на свой ред. — Което
означава, че те все още са някъде наоколо.
— Оттук и твоят въпрос. — Алверон отново започна да се разхожда, но по-бавно
отпреди. — Къде са амирите?
Тръгнахме си от моста и започнахме да вървим по пътеката около езерцето. Лицето на
маера беше сериозно и замислено.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и на мен ми мина същата мисъл, след като претърсих
онова мендари? — попита ме той. — Казах си, че амирите може би са искали да избягнат
съда. Че са минали в нелегалност. Помислих си, че дори е възможно след цялото това време
на света все още да има амири, които тайно работят за общото благо.
Усетих как в гърдите ми се надигна вълнение.
— Какво открихте? — нетърпеливо попитах аз.
— Да открия? — Алверон изглеждаше изненадан. — Нищо. В онази година баща ми умря
и аз станах маер. Реших, че това са детски фантазии, и спрях да мисля за тях. — Той
погледна към водата и към лебедите, които леко се носеха по нея. — Но ако и ти си открил
точно същото нещо на другия край на света… — Той не довърши.
— И аз стигнах до същото заключение, ваша милост.
Алверон бавно кимна.
— Обезпокоително е, че може да съществува толкова важна тайна. — Той огледа
градината и насочи поглед към стените на имението си. — А аз не харесвам това да се
случва в моите собствени земи. — Обърна се отново към мен, очите му бяха пронизващи и
ясни. — Как предлагаш да ги търсим?
— Както посочи ваша милост — печално се усмихнах аз, — независимо колко добре
мога да се изразявам и колко съм образован, аз никога няма да съм благородник. Липсват ми
връзките и ресурсите да организирам толкова задълбочено търсене, колкото би ми се искало.
Но с
библиотеки. Бих могъл да получа достъп до архиви и записки, които са твърде лични или
скрити, за да бъдат подправени…
— Мисля, че те разбирам. — Маерът кимна и продължи да ме гледа в очите. — Аз от
своя страна бих дал много, за да науча истината по този въпрос.
Той извърна поглед при звука на разнеслия се наблизо смях, примесен със стъпките на
група приближаващи се благородници.
— Ти ми даде повод за сериозни размисли — каза той по-тихо. — Ще обсъдим това
допълнително, когато сме сами.
— Кога ще е удобно за вас да се срещнем, ваша милост?
Алверон ме изгледа дълго и замислено.
— Ела тази вечер в покоите ми. И тъй като не мога да ти дам отговор, нека в замяна ти
предложа един свой въпрос.
— За мен въпросите са почти толкова ценни, колкото отговорите, ваша милост.
138.
Бележки
Тъй като оставаха почти пет часа до срещата ми с маера, най-сетне бях свободен да се
погрижа за своите дела в Долен Северин. От конския подемник небето беше толкова синьо и
ясно, че само като го погледнеше човек, сърцето му направо спираше. Докато мислех за това,
се отправих към „Четирите свещи“.
В общото помещение нямаше много хора, затова не беше изненадващо, че съдържателят
забеляза, когато се насочих към задното стълбище.
— Ей ти, спри! — извика той на развален атурански. — Трябва да си платиш! Стаите са
само за хора, които плащат!
Тъй като не исках да правя сцена, се приближих до бара. Съдържателят беше слаб, мазен
мъж със силен ленати акцент.
— Само посещавам една приятелка — усмихнах му се аз. — Жената в трета стая, която
има дълга черна коса. — Показах колко дълга. — Тук ли е още?
— А — многозначително ме погледна той. — Онова момиче. Динай ли е името и?
Кимнах, защото знаех, че Дена сменяше името си толкова често, колкото други жени
сменят прическата си.
— Да. — Мазният мъж кимна отново. — С хубави тъмни очи? Отдавна замина.
Сърцето ми се сви, макар да бях наясно, че не бива да се надявам, че тя още ще е тук след
цялото това време.
— Знаеш ли къде може да е отишла?
— Не. — Краткият му смях приличаше на кучешки лай. — Покрай теб и останалите
вълци, които душеха около нея, можех да си напълня кесията, ако знаех къде е, и бих продал
на всички ви тази информация. Но, не — не’ам представа.