Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита
в косата и.
— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна.
Устните и се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната и ръка стеснително докосна
косата и.
— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —
Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?
— Уча илишки — обясних аз. —
вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?
— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите и дърпаха синия
конец в края на плитката и. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —
очевидно раздразнена промърмори тя.
— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.
— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми
хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.
— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.
Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите и
пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата и.
— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.
— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и
разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?
— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм
съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.
Държанието и леко се смекчи и раздразнението и се стопи.
— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би
се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?
Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:
— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?
— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя и,
който си бе тръгнал.
— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.
— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна
сериозност.
— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?
Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.
— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо
това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —
Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да
възнаградени.
— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.
— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение
дали богатството му е голямо или малко.
Сложих нежно ръка върху нейната.
— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом
видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.
— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.
— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз
самият знам добре.
Очите и се втвърдиха и тя поклати глава.
— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с
някой мъж.
— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,
колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да
украсят снагата ти.
— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от
техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да
ме украсиш или да ме съблечеш?
— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният
пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.
Огледах я демонстративно.
— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се
нуждаеш от допълнителен блясък.
Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.
— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че
се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме
далеч от всичко това.
148.
Истории с камъни
По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици
незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет,
Андениван. На свой ред аз и разказах за Адемре и и показах няколко движения от езика на
жестовете.
Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз и разказах каква е истината зад
всички тези истории. Споделих и как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от
случилото се.
Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за
това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след