Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Ухилих му се в отговор, без да се замислям. Сим винаги можеше да ме накара да се
усмихна.
— Освен това — каза му Фела — ти си съвършен, какъвто си в момента. — Тя го целуна
по ухото, сякаш за да затвърди доброто му настроение, сетне се обърна отново към мен и
рече с равен тон: — От друга страна, колкото и пари да ми даваш, не бих се забъркала с теб.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Ами външността ми? И онова фае нещо в
погледа ми?
— О,
посвети.
— Отказвам да се хвърля в краката и като всички други мъже, които някога е срещала. Тя
мрази това. Виждал съм какво се случва с тях.
— Никога ли не ти е минавало през ум, че може и тя да се чувства по същия начин? —
попита Фела. — Имаш доста сериозна репутация сред дамите.
— Да взема да вляза в манастир тогава? — повторих онова, което тя беше казала на Сим,
макар да прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — В името на почерненото тяло на
бога! Виждал съм я в прегръдките на стотици мъже! И внезапно тя се чувства обидена, че
съм завел друга жена на театрална пиеса?
— Правиш с тях нещо повече от това да ги разхождаш с карета — възрази Фела и ми
хвърли прям поглед. — Жените говорят.
— Чудесно. И какво казват те? — ядно попитах аз и сведох поглед към супата.
— Че си очарователен — непринудено отговори тя — и учтив. Че ръцете ти не шарят,
което в някои случаи очевидно е причина за недоволство. — Тя се подсмихна.
— Чие? — Вдигнах поглед, изпълнен с любопитство.
Фела се поколеба.
— На Мерадин — отвърна тя. — Но не си го чул от мен.
— Тя не ми каза и двайсет думи по време на вечерята — поклатих глава аз. — И е била
разочарована, че не съм я опипвал след това? Мислех, че ме мрази.
— Тук сме далеч от Модег — отбеляза тя. — В тази част на света хората нямат
достатъчно усет за правенето на любов. Някои жени не знаят как да се държат с мъж, който
не е нахален.
— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?
— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален,
определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не
довърши, изглеждаше смутена.
— Продължавай — подканих я аз.
— Сдържан — добави Фела и въздъхна.
— Сдържан?
Не беше съкрушителният удар, който очаквах.
— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или
разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти
е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… —
Отново не довърши.
— Кажи
Тя сви рамене и извърна поглед.
— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло.
Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно
момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.
Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.
— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за
това момиче. Нима не го виждаш?
Фела ме изгледа продължително.
— Мисля, че го виждам — рече тя.
— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза
Симон.
— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.
— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. — Това ли е съветът, който можеш да предложиш?
— Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.
— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя
ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не
я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да
обичам нещо, което не разбирам?
Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях,
все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на
Фела и целуна пръстена и от камък.
— Печелиш — каза и той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се
съмнявам в мъдростта ти.
* * *
Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър
Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.
— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към
мен една купичка. — Хапни си малко грозде.
Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки
това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено.
Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.
— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който
непрекъснато променя собственото си име?
— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. —
Какво си направил?
Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.
— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което