Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това,
изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме
неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо,
което отчаяно се опитвах да избегна.
Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е
завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че
щеше
разнесат по света.
Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно
да подбера подходящия момент за него.
Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да
измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.
Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си
правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена
Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-
популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито
веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.
И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се
натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти
и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха
кратки, но ужасяващо дълбоки.
Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я
в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах и да качи сандъка
на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих,
нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да и целуна ръка.
* * *
В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да и кажа. Лежах буден,
вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.
Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на
„симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така
застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.
Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане
на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела
казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не
го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато
Накрая мушнах пръстена и в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на
реката.
Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата,
когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.
Бях повече от изненадан.
— Как разбра…?
Тя носеше светлосиня рокля, която много и отиваше.
— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.
— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.
Усещането за близостта и беше почти болезнено — топлината на ръката и върху моята,
уханието и на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.
— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?
— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен
и аз почувствах дъха и отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.
Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях
мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите и, онемях. Отнесох се и загубих представа за
времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…
Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла
минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е
имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.
Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана
сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по
цялата и дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си
към небето.
Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите и килим
от маргаритки.
— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.
Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете
свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с
маргаритки към сивия камък край потока.
Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след
което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете и.
— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.
Подгъвът на роклята и се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.
— Каква е тази тайна?
Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.