Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си
правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?
— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на
жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.
Може би сега не беше отвращение, а раздразнение?
— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища.
прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид смущение? — Каква е дума за
добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.
— Цивилизация? — засмях се аз.
Той кимна и разпери пръсти в израз на веселие.
— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.
— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.
— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация.
Измие смрад — цивилизация.
— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за
смайване.
— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.
— Защо само семейството?
Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.
— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея,
издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други.
Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на веселие — … цивилизация не
важна. Със семейство по-естествен.
— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-
ха“, за да разбере за какво става дума.
— Смехът е — сви рамене той.
Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.
— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.
Темпи поклати глава.
— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите
там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? —
Отново потупа сърцето ми.
После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби
смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.
— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара
показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не
е здравословно.
— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки
въображаема сълза.
— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. —
Притисна ръката
Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не
здравословно да потискаш.
Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно
трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за
самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.
— Сигурно ти е много трудно с нас.
— Не толкова трудно. — Омаловажаване. — Когато напускам Адемре, знам това. Не
цивилизация. Варварите са невъзпитани.
— Варварите?
Той направи широк жест, който включваше нашата поляна, гората, целия Винтас.
— Всички тук като кучета. — Той докара гротескно преувеличено изражение на ярост,
като се зъбеше, ръмжеше и въртеше бясно очи. — Само това знаете. — Сви рамене с
равнодушно примирение, сякаш искаше да покаже, че не ни се сърди.
— А децата? — попитах аз. — Всички деца се усмихват още преди да проговорят. И това
ли е погрешно?
Темпи поклати глава.
— Всички деца варвари. Всички усмихва с лица. Всички деца невъзпитани. Но те
порастват. Гледат. Учат се. — Той направи пауза и се замисли, търсейки подходящите думи.
— Варварите нямат жени, които да ги научат на цивилизация. Варварите не могат учат.
Разбирах, че той не казва това, за да ни обиди, но думите му ме подтикнаха да взема още
по-твърдото решение да науча особеностите на адемския език на жестовете.
Наемникът се изправи и започна поредица от разтягания, подобни на онези, които
правеха акробатите в моята трупа, когато бях малък. След като петнайсет минути се
извиваше насам-натам, той започна бавната си, подобна на танц пантомима. Макар по онова
време да не го знаех, тя се нарича кетан.
Все още раздразнен от думите на Темпи, че „варварите не могат учат“, реших да
продължа с ученето. И бездруго нямах какво да правя.
Докато се опитвах да го имитирам, разбрах колко дяволски трудна е тази задача — да
държиш ръцете, присвити в шепи по точно определен начин, а краката — в правилното
положение. Въпреки че Темпи се движеше безкрайно бавно, открих, че е невъзможно да
подражавам на плавната му грациозност. Адемецът не правеше паузи, нито поглеждаше към
мен. Не ме окуражаваше и не ми даваше никакви съвети.
Беше уморително и се зарадвах, когато приключи. След това запалих огъня и направих