Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Дедан.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.
— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.
— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в
главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?
Дедан се замисли за момент.
— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред
работилница за леене на лоени
— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото
Таборлин постоянно е бил на път.
— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.
— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.
— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —
Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.
Всички обърнаха погледи към мен.
— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен
цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е
твърде тъмен, за да го видиш.
Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато
знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме
развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.
Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало
определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил
смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото
било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се
скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.
Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви
чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин,
то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории
ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…
Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и
избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до
Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба
върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя
тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.
Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:
— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и
той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал
могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил
още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин
взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно
място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…
— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил
направен от мед.
— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил
от мед.
— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не
може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.
Думите му разсмяха Хеспе.
— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?
— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.
— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе
— е могъл да си позволи само меден меч.
Мартен стрелна двамата с гневен поглед.
— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете
какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Много важно — заяви Дедан. — Квоте ще ни каже какво е станало. Може и да е
нахакан младеж, но поне знае как трябва ди се разказват истории. Меден меч — как ли пък
не!
— Всъщност — намесих се аз — бих искал да чуя как свършва историята на Мартен.
— О, хайде разказвай — кисело рече старият следотърсач. — И без това не съм в
настроение да довърша историята си. А и бих предпочел да слушам теб вместо рева на това
магаре, докато разказва своята история.
Историите, които си разказвахме всяка вечер, бяха една от редките ни възможности да
седнем заедно като група и да не се занимаваме с дребни препирни помежду си. Но дори и в
тези мигове започна да се появява напрежение. По-важното бе, че останалите разчитаха аз
да осигуря забавлението им за вечерта.
Тъй като се надявах да прекратя това още в зародиш, доста се позамислих каква история
да им разкажа тази нощ.
— Имало едно време — започнах аз — малко момче, родено в малко градче. То било
съвършено или поне така си мислела майка му. Но в него имало нещо различно. В пъпа си
имало златен винт, от който се подавала само главата. Майка му просто била щастлива от