Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си

седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към

него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.

— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме

спреш!

Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета

си. Не можех да сторя нищо, освен

да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях

направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се

превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.

Погледнах към Хеспе.

— А ти защо си тук?

Тя бързо стрелна Дедан с поглед.

— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен

това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и

угасихме огъня, преди да тръгнем.

Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си.

Разбира се, че го бяха направили.

— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.

Обърнах се към Мартен.

Той ме погледна извинително.

— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и

побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още

нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.

Погледнах към Темпи. Той ми отвърна с поглед.

Най-лошото бе, че дълбоко в себе си бях съгласен с Дедан. Исках всичко това да свърши.

Исках топло легло и сносна храна. Исках да отидем на някое сухо място. Исках да се върна в

Северин и да се възползвам от благодарността на Алверон. Исках да намеря Дена, да и се

извиня и да обясня защо съм си тръгнал, без да се обадя.

Само глупак би вървял срещу течението на реката.

— Добре — вдигнах поглед към Дедан, — ако някой от приятелите ти загине заради

това, вината ще бъде твоя.

Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше

твърде горделив, за да отстъпи.

Насочих дългия си пръст към него.

— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам

предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.

Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая

Дедан също кимна бавно.

— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш

още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не

ти вярвам.

По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на

когото не мога да се доверя.

Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се

намеси:

— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за

около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото

оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме тогава, не бяха и

наполовина толкова добри, колкото тези сега.

— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази

нощ.

Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.

— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.

— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.

Не беше достатъчно.

— Закълни се в името си.

Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.

— Какво?

Обърнах се към него и заговорих с официален тон:

— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се

колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?

Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.

— Заклевам се в името си.

Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем

малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и

да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.

Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил

Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста

самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.

— Сега знам името ти — тихо казах аз, — имам власт над теб.

Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето

му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо

изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота,

сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице

— това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.

Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.

— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути