Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

ренелово дърво, или не.

Темпи седна край загасналия огън. Може би, ако не бях зает, щях да забележа нещо

странно в движенията му. А може би нямаше да го направя. Настроенията на адемците са

трудни за разчитане дори за полуобразован варварин като мен.

Докато се опитвах да съживя огъня, започнах да съжалявам за начина, по който бях

постъпил. Това ми помогна да не се нахвърля върху Дедан, когато той се върна с наръч

влажни дърва, които метна до току-що

разпаления огън и така го разпиля във всички посоки.

Мартен се прибра скоро след като бях разпалил огъня за втори път. Той се настани

отстрани и простря ръце към него. Очите му бяха хлътнали и тъмни.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах го аз.

— Много. — Гласът излезе от гърдите му с влажно стъргане и ми прозвуча по-зле,

отколкото сутринта.

Дишането му ме притесняваше, че може да има пневмония или треска.

— Мога да ти приготвя малко чай, от който гърлото ти ще се почувства малко по-добре

— предложих му аз, без много да се надявам, че ще се съгласи.

Беше отхвърлил всичките ми предложения за помощ през последните няколко дни.

Той се поколеба и след това кимна. Докато затоплях вода, следотърсачът получи много

силен пристъп на кашлица, който продължи близо минута. Ако дъждът не спреше тази нощ,

щеше да се наложи да отидем в града и да изчакаме да се възстанови. Не можех да рискувам

да хване пневмония или да издаде местоположението ни с пристъп на кашлица.

Подадох му чая. Тогава Темпи се размърда на мястото си край огъня.

— Днес убих двама мъже — обяви той.

Настъпи продължително, шокирано мълчание. Дъждът трополеше по земята около нас.

Огънят съскаше и пукаше.

— Какво? — невярващо попитах аз.

— Двама мъже ме нападнаха иззад дърветата — спокойно отвърна адемецът.

Разтрих врата си.

— По дяволите, Темпи! Защо не ни каза веднага?

Той ми хвърли спокоен поглед и пръстите му направиха кръг, който ми беше непознат.

— Не е лесно да убиеш двама мъже — рече.

— Ранен ли си? — попита го Хеспе.

Темпи се обърна и и хвърли хладен поглед. Обиден. Не бях разбрал правилно предишните

му думи. Той не намираше самата битка за трудна, а това, че бе убил двама мъже.

— Това време ми беше нужно, за да събера мислите си. А и исках да изчакам да се

съберем всички.

Опитах се да си спомня жеста за извинение, но трябваше да се задоволя с този за тъга.

— Какво се случи? — попитах спокойно аз, опитвайки се да събера последните остатъци

от търпение, с които разполагах.

Темпи не отговори веднага, явно търсеше подходящите

думи.

— Опитвах се да открия следи, когато от дърветата изскочиха двама мъже.

— Как изглеждаха? — изпревари ме Дедан.

Настъпи нова пауза, преди адемецът да продължи:

— Единият беше едър колкото теб. Ръцете му бяха по-дълги от моите. Беше по-силен от

мен, но бавен. — Лицето на Дедан се помрачи, сякаш не можеше да реши дали Темпи се

опитва да го обиди. — Другият беше по-дребен и по-бърз. Мечовете и на двамата бяха

дебели и широки. Заострени от двете страни. Толкова дълги. — Той разтвори ръце на около

метър една от друга.

Помислих си, че това описание разкрива повече за самия адемец, отколкото за мъжете, с

които се е бил.

— Къде се случи? Преди колко време?

— На около километър оттук. — Той посочи в посоката, в която търсехме. — Преди по-

малко от час.

— Мислиш ли, че са те причаквали?

— Нямаше ги, когато аз минах оттам — отбранително каза Мартен, след което гърдите

му се разтресоха от влажна, раздираща кашлица и той изплю гъста храчка на земята. — Ако

са чакали, не е било дълго.

Темпи красноречиво сви рамене.

— Какви брони носеха? — попита Дедан.

Адемецът замълча за момент, сетне се пресегна и потупа ботуша ми.

— Това?

— Кожа? — предположих аз.

— Кожа — кимна той. — Твърда, с метал по нея.

Дедан се поотпусна.

— Това поне е нещо — замислено рече той и след това хвърли пронизващ поглед към

Хеспе. — Какво? Защо ме гледаш така?

— Не гледах теб — хладно отвърна наемницата.

— Погледна ме и завъртя очи ето така. — Той се обърна към Мартен. — Видя я как

завъртя очи, нали?

— Млъкнете! — изръмжах им аз.

За моя изненада настъпи тишина. Закрих очите си с длани и се опитах да обмисля

сериозно ситуацията.

— Мартен, кога ще се стъмни?

Той вдигна поглед към тъмносивото небе.

— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. —

Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба

светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.

— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.

Усмивката му ме изненада.

— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго

обикалям това забравено от бога място заради тях.

Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я

замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше