Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни
предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.
Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.
— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви
предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се,
ако се натъкнеш на някакви проблеми.
— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна
размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.
* * *
Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с
Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не
се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха
гръмотевици.
Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме
към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.
— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях
светлината на огъня им.
— Колко човека са?
— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях
стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се
загубите.
— Колко е далеч?
— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е
от другата страна на един хълм.
Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не
изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен
разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в
легендарното бойно изкуство на адемците.
Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер
със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква
надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с
нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.
Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.
— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.
Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно
изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои.
Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от
разстояние.
Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен.
Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния
от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.
В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да
очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.
На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по
склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато
внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше
застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това
за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да
оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.
Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред
очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е
бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към
мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет
метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.
Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с
кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и
аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата и
се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.
— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да
го чуем.
Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова
бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше
уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.
— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.
— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на
няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и
запълзя нагоре.
Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на
колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.
След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното
любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.
91.
Пламък, гръмотевица и пречупено дърво