Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
толкова.
— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея.
Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат.
Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята.
— Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и
е готов да ги сподели с всички?
Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на
вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.
Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше
да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се
местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му.
После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите.
Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.
Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:
— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки
от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин.
Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.
Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.
Вместо него заговори Мартен.
— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една
напитка би ми дошла добре.
Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.
— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка
отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще
кажете?
Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се
появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна
поглед.
* * *
След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени
легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в
един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място.
Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да
престане да се държи като наежено петле.
Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен.
Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени
къдрици. Кожата и беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните и бяха
опасно
— Благодаря — с известно закъснение казах аз.
— Няма защо, любов моя. — Очите и се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от
голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.
— Така е. Денят и пътят бяха дълги.
— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата
си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще
се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб
можем да предизвикаме пожар.
Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото
дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала
подобни неща толкова открито. Може би…
Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.
Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да
говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как
лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към
вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.
Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.
— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението,
сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не
знаех, че си толкова млад.
Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа и. От това лицето ми се изчерви още
повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се
чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.
— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.
Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията и бяха приятни за окото,
но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се
и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от
групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе,
потупа ме утешително по рамото и каза:
— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.
Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям
вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената
си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя