Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

изстена и счупените трески пропукаха и се наместиха. Помощникът вдигна ръка и рязко я

стовари върху масата, а тъмните локвички мастило и бира внезапно се извиха във формата

на катраненочерен гарван, който излетя и обиколи общата стая веднъж.

Баст го хвана с ръце и небрежно разкъса птицата на две парчета, които хвърли във

въздуха, където те избухнаха в големи кървавочервени пламъци.

Това се случи за един миг.

— Всичко, което знаеш за Фае, може да бъде

събрано в един напръстник — каза

помощникът с равен глас и погледна писаря напълно безизразно. — Как се осмеляваш да се

съмняваш в мен? Нямаш никаква представа кой съм аз.

Летописеца седеше напълно неподвижен, но не извърна поглед.

— Кълна се в езика и в зъбите си! — отривисто възкликна Баст. — Кълна се във вратите

от камък! Казвам ти го три хиляди пъти — в моя свят няма нищо по-опасно от Ктаех.

— Няма нужда от това, Баст — меко каза Квоте. — Вярвам ти.

Младежът се обърна да погледне съдържателя и се отпусна нещастно на стола.

— Иска ми се да не беше така, Реши.

— Значи, след като някой срещне Ктаех, всички негови избори ще са погрешни? —

кисело се усмихна Квоте.

Ученикът му поклати глава с пребледняло и изопнато лице.

— Не погрешни, Реши, а катастрофални. — Той поклати глава, а лицето му беше бледо и

изопнато. — Якс говорил с Ктаех, преди да открадне луната, и това е предизвикало война на

сътворяването. Ланре говорил с Ктаех, преди да организира предателството на Мир

Тариниел. Създаването на безименните. На скаендините. Създаването на всички тях може да

бъде проследено до Ктаех.

Лицето на съдържателя стана безизразно.

— Е, това определено ме поставя в интересна компания, нали? — сухо отбеляза той.

— Не е само това, Реши — додаде Баст. — Ако в старите пиеси дървото на Ктаех се

вижда отзад в декора, можеш да си сигурен, че ще гледаш някоя от най-лошите трагедии.

Слагат го там, за да знае публиката какво да очаква. За да са наясно, че накрая всичко

ужасно ще се обърка.

Квоте изгледа продължително ученика си.

— О, Баст — тихо му каза той с мека и тъжна усмивка. — Знам каква история разказвам.

Тя не е комедия.

Помощникът вдигна поглед към него. Очите му бяха празни и изпълнени с

безнадеждност.

— Но, Реши… — Устните му беззвучно помръднаха, опитвайки се да намерят

подходящите думи, но така и не успяха.

Червенокосият съдържател посочи празното общо помещение.

— Това е краят на историята, Баст. Всички знаем това. — Гласът на Квоте беше делови и

толкова небрежен, сякаш говореше за вчерашното време. — Водих интересен живот и в тези

спомени има известна сладост. Но… — той си пое дълбоко дъх и

бавно го изпусна — … но

те не са смела, романтична история. Не са и измислица, в която героите се връщат от света

на мъртвите. Не е вдъхновяваща, епическа история, чиято цел е да накара кръвта да кипне.

Не. Всички ние знаем каква история е тази.

За момент изглеждаше, че той ще продължи, но вместо това погледът му разсеяно

започна да оглежда общата стая. Лицето му беше спокойно, без следа от гняв или горчивина.

Баст стрелна с очи Летописеца, но този път в погледа му нямаше огън. Нямаше гняв.

Нямаше ярост или заповед. Очите му бяха отчаяни и умоляващи.

— Историята не е свършила, щом още си тук — отбеляза писарят. — И не е трагедия,

щом все още си жив.

При тези думи Баст нетърпеливо кимна и погледна отново към Квоте.

Той на свой ред изгледа двамата продължително и накрая се засмя с тих и гърлен звук.

— Ох — нежно рече той, — и двамата сте толкова млади.

106.

Завръщане

След срещата ми с Ктаех мина доста време, докато дойда на себе си.

Спях много, но се будех често, защото непрекъснато сънувах кошмари. Някои от тях бяха

толкова ярки, че беше невъзможно да ги забравя. Сънувах предимно родителите си и

трупата. Най-лоши бяха онези, в които се събуждах, без да помня какво съм сънувал, само

със силна болка в гърдите и празнота в главата като кървава дупка, останала от липсващ зъб.

Първия път, когато се събудих по този начин, Фелуриан беше там и ме наблюдаваше.

Изражението и беше толкова нежно и загрижено, че очаквах да започне да ми шепне и да

гали косата ми, както бе сторила Аури в стаята ми преди месеци.

Но Фелуриан не направи нищо такова.

— добре ли си? — попита тя.

Нямах отговор на този въпрос. Съзнанието ми беше замъглено и объркано от спомените

и от мъката, която изпитвах. Тъй като не бях сигурен, че няма да избухна в сълзи, ако

заговоря, предпочетох само да поклатя глава.

Фелуриан се наведе, целуна ме по ъгълчето на устата, изгледа ме продължително и

отново седна. После отиде до вира и ми донесе да пия вода от шепите и.

През следващите дни тя не ме притискаше с въпроси и не се опитваше да ме накара да

говоря. Понякога пробваше да ми разказва истории, но аз не можех да се съсредоточа да ги

слушам и затова ми се струваха по-безсмислени от всякога. Някои части от тях ме караха да

плача неудържимо, макар в тях да нямаше нищо тъжно.

Веднъж, когато се събудих, нея я нямаше. Върна се часове по-късно, носейки странен