Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

Фактът, че без да разбера, съм бил на един хвърлей камък от мъжа, убил родителите ми, бе

оставил горчив вкус в устата ми, който дори и целувките на Фелуриан не можеха да заличат.

А онова, което Ктаех беше казал за Дена, продължаваше да се върти непрестанно в главата

ми.

Един ден се събудих със съзнанието, че моментът е настъпил. Станах, подредих пътната

си торба и се облякох за пръв път сякаш от векове насам. Изпитах странно усещане при

допира на дрехите

до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал?

Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след

като съвсем скоро щях да узная отговора.

Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За

миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до

мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го

предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.

Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи

сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за

кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих

очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове.

Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.

Обърнах се към Фелуриан.

— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.

— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът и беше нежен като лилия, но с

лека предупредителна нотка.

— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.

— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.

Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.

След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това

няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до

огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се

сбогувам с нея за последно.

Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих

да вървя.

Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.

107.

Огън

Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше

залязло. От огромните и прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани

една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше

разкривен правоъгълник от светлина

върху тъмната улица.

Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна

странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.

Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал,

прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?

Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били

повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си

разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?

Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.

В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на

пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.

Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.

— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте

застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията и. Бях

покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода

върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея.

— На лицето на Мартен се изписа съжаление.

— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като

на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на

цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире и.

В стаята се разнесе одобрителен шепот.

Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше

отдалеч.

— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за

да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше

глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На

лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч

по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би

аз щях да го направя.

Мартен кимна.

— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край

на стаята. — Хеспе го убеди да остане.

Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде

седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически