Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.
— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в
стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча
му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони.
Плащът му висеше на един клон недалеч от там.
Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото
изглеждаше така,
— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я
изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше
по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.
Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през
вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.
— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И
имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца —
усмихнах се аз.
Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха
едновременно.
Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде
на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка.
Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го
въпросително.
— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе
изпълнена с хаотичен шум.
Дедан поклати глава.
— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да
се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.
— Счупила ти е ръката?
Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.
Едрият мъж сведе поглед към краката си.
— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко
смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.
Потупах го по здравото рамо и се засмях.
— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е
утихнала.
Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.
Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да
обясня…?
Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било
много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се
чувствам уютно там.
Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми
изглеждаше чудновато.
Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби.
Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.
От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен
сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на
пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и
непохватни.
Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си
кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това
да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път
към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.
Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от
двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните и бяха съвършени за
целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката и и да…
В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се
замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни.
Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но
този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не
бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?
Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на
пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори
толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра,
а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.
И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но
беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и
преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да
го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със
страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.
Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и
затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам