Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Половин пени за една свещ си беше добра сделка. Извадих едно пени.
— Ще взема две.
— Тази ни е последната — бързо отвърна Амброуз и се огледа нервно, преди да я набута в ръката ми. — Слушай сега. Можеш да я получиш безплатно. — Той се усмихна. — Само не казвай на никой. Това ще бъде нашата малка тайна.
Взех свещта доста изненадан. Очевидно празната ми заплаха преди малко го беше уплашила. Или пък тоя невъзпитан, надут благороднически син не беше чак такъв гадняр, за какъвто го бях помислил.
* * *
Амброуз набързо ме вкара в книгохранилището, като даже
Тъй като в себе си нямах никакъв кибрит, трябваше да прибягна към симпатия. Обичайно това би ми отнело само миг, но изтощеното ми от нахлрута съзнание едва успяваше да се концентрира достатъчно. Стиснах зъби, съсредоточих се в Алара в съзнанието си и след няколко секунди почувствах как в мускулите ми се просмуква хладина, докато черпех достатъчно топлина от тялото си, за да запаля фитила на свещта.
Книги.
Тъй като нямаше прозорци, които да пускат слънчевата светлина, рафтовете с книги бяха съвършено тъмни и единственото изключение беше светлината на моята свещ. В мрака се простираха една след друга нови полици с книги. Повече книги, отколкото можех да разгледам за цял един ден. Повече книги, отколкото бих могъл да разгледам през целия си живот.
Въздухът беше влажен и сух. Миришеше на стара кожа, пергамент и забравени тайни. Разсеяно се зачудих как поддържат въздуха толкова свеж в сграда без прозорци.
Като закрих пламъка на свещта с ръка, тръгнах между рафтовете на треперливата й светлина, като се наслаждавах на мига и попивах всяка частица от него. По тавана танцуваха сенки, докато местех свещта си от едната на другата страна.
Дотогава ефектът на нахлрута беше напълно отминал. Гърбът ми пулсираше и мислите ми бяха тежки като олово, сякаш имах висока температура или бях получил силен удар отзад по тила.
Знаех, че няма да издържа да чета дълго, но въпреки това не можех да се насиля да си тръгна толкова скоро. Не и след всичко, което бях направил, за да стигна дотук.
Мотах се безцелно насам-натам и разглеждах може би около четвърт час.
Открих няколко малки каменни стаи с тежки дървени врати и маси вътре. Очевидно предназначението им беше в тях да се събират за обсъждане малки групи, чиито разговори да не нарушават съвършената тишина на Архива.
Открих стълби, които водеха и нагоре, и надолу. Архивът беше висок шест етажа, но не знаех, че се простира и под земята. Колко ли надолу стигаше? Колко ли десетки хиляди книги чакаха под краката ми?
Трудно мога да опиша колко успокоително ми действаше хладният, тих мрак наоколо. Чувствах се напълно щастлив така — изгубен между безкрайните редици от книги. Усещах се в безопасност, защото знаех, че отговорите на всички мои въпроси са тук някъде и ме очакват.
Открих вратата с четирите плочи съвсем случайно.
Тя беше направена от солидно парче сив камък със същия цвят като околните стени. Рамката й беше широка около двайсетина сантиметра, също беше сива и също беше направена от единично парче
Нямаше панти. Нямаше и дръжка. Нямаше прозорец или някакъв плъзгащ се панел. Единствените й особености бяха четири плочи от закалена мед. Тя бяха поставени на една височина с предната част на вратата, която беше на една височина с предната част на рамката, която от своя страна беше на една височина с околната стена. Можеше да плъзнеш ръка от едната страна на вратата до другата, без да почувстваш каквито и да е ръбове.
Въпреки тяхната липса това пространство от сив камък без съмнение беше врата. Просто беше такава. Всяка медна плоча имаше отвор в центъра и макар той да не бе оформен по традиционния начин, нямаше никакво съмнение, че това са ключалки. Вратата беше неподвижна като планина, която беше тиха и безразлична като морето в безветрен ден. Това не беше врата, която да бъде отваряна. Беше врата, която трябваше да остане затворена.
В центъра й между медните плочи, които не бяха загубили блясъка си, в камъка дълбоко беше изсечена една дума: „ВАЛАРИТАС“.
В Университета имаше и други заключени врати, места, където се пазеха опасни неща, където спяха стари и забравени тайни — скрити и мълчаливи. Врати, отварянето на които беше забранено.
Врати, чиито прагове никой не преминаваше, чиито ключове бяха разрушени или загубени или пък самите те бяха заключени от съображения за безопасност.
Но всички те бледнееха пред вратата с четирите плочи. Положих дланта си върху хладната гладка повърхност на вратата и натиснах, като противно на всякаква логика се надявах, че тя може и да се отвори при докосване. Но тя беше все така солидна и неподвижна като сив камък. Опитах се да надникна през отворите в медните плочи, но не можах да видя нищо на светлината на моята единствена свещ.
Толкова силно исках да вляза вътре, че усещах вкуса на желанието в устата си. Това вероятно показваше някаква перверзна част от моята същност — дори когато най-накрая бях попаднал вътре в Архива, заобиколен от безброй тайни, аз бях все така привлечен от единствената заключена врата, която бях открил.
Вероятно търсенето на скритите неща е заложено в човешката природа. Или пък е заложено само в моята.
Точно тогава видях червеникавата нетрепваща светлина на симпатична лампа, която се приближаваше през редиците от книги. Това беше първият признак, който виждах, че и други студенти посещават Архива. Отстъпих крачка и зачаках, като си мислех да попитам онзи, който идваше, за онова, което се намира зад вратата. И какво означава „ВАЛАРИТАС“.
Червената светлина се уголеми и видях двама писари, които завиваха зад един ъгъл.
Те спряха, след това един се затича към мястото, където стоях, и грабна свещта от ръката ми, разливайки горещ восък върху нея, докато я гасеше. Изражението му едва ли би могло да е по-ужасено, дори и ако носех в ръката си току-що отрязана глава.
— Какво правиш с открит пламък тук, вътре? — попита ме той с най-силния шепот, който някога бях чувал.
Той снижи глас и размаха вече изгасената свещ към мен.