Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— В името на овъгленото тяло на Бога, какво ти става?
Потърках горещия восък върху опакото на ръката си. Опитвах се да мисля ясно през мъглата от болка и изтощение. _Разбира се_, помислих си аз, като си спомних усмивката на Амброуз, докато буташе свещта в ръцете ми и бързаше да ме вкара през вратата. _„Нашата малка тайна.“ Разбира се, трябваше да се сетя._
* * *
Единият от писарите ме изведе от Книгохранилището, докато другият изтича да доведе магистър Лорен. Когато влязохме в чакалнята,
— Какво прави той тук?
— Намерихме го да се мотае вътре — обясни писарят — _със свещ_.
— Какво? — Амброуз успя да изобрази съвършено слисано изражение на лицето си. — Е, _аз_ не съм го пуснал вътре — продължи той и отгърна един от регистрите. — Ето, виж сам.
Преди някой да успее да каже нещо друго, Лорен влетя в стаята. Обикновено спокойното му лице сега беше свирепо и твърдо. Почувствах, че ме облива студена пот и се сетих за онова, което Текам бе написал в своята „Теофания“: _„Има три неща, от които се страхуват всички мъдреци — бурното море, безлунна нощ и гневът на кроткия човек.“_
Лорен стърчеше над бюрото в чакалнята.
— Обясни ми какво се случи — попита той с треперещ от ярост глас писаря, който стоеше наблизо.
— Миках и аз видяхме потрепваща светлина в книгохранилището и отидохме да видим дали някой няма проблеми с лампата си. Намерихме го близо до югоизточното стълбище с това. — Писарят му подаде свещта. Ръката му леко трепереше под гневния поглед на Лорен.
— Как се случи това, ре'лар? — Лорен се обърна към бюрото, където седеше Амброуз.
Амброуз безпомощно вдигна ръце.
— Той дойде преди малко и попита дали няма да го пусна, понеже го нямаше в книгата. Известно време се карахме за това. Фела също беше тук през повечето време. — Той ме погледна. — Накрая му казах, че трябва да си върви. Сигурно се е вмъкнал, когато бях в задната стая да взема още мастило. — Амброуз сви рамене. — Или пък се е промъкнал покрай бюрото в „Томове“.
Аз просто стоях вцепенен, без да помръдвам. Частта от съзнанието ми, която не беше натежала от умора, беше заета с пронизващата болка, обхванала целия ми гръб.
— Това… това не е вярно — вдигнах поглед към Лорен. — Той ме пусна вътре. Отпрати Фела и след това ме пусна да вляза.
— Какво? — Амброуз ме зяпна изумено.
Колкото и да не го харесвах, трябваше да призная, че изпълнението му беше майсторско.
— И защо, в името на Бога, бих направил това?
— Защото те поставих в неудобно положение пред Фела — отвърнах аз. — Той беше този, който ми продаде и свещта — разтърсих глава, като се опитвах да проясня мислите си. — Не, всъщност ми я подари.
— Вижте го само — той се засмя, — малкият фукльо сигурно е пиян или нещо такова.
— Само преди малко ме биха с камшик! — протестирах аз и усетих как гласът ми прозвуча пискливо.
— Достатъчно! — извика Лорен и се надвеси над нас като някаква колона от гняв.
Когато чуха гласа му, писарите пребледняха.
Лорен се извърна встрани от мен и направи кратък, презрителен жест към бюрото.
— Ре'лар Амброуз е официално отстранен за разпуснатост по време на дежурство.
— Какво? — този път възмущението на Амброуз не беше престорено.
Лорен се намръщи в отговор и Амброуз си затвори устата. След това магистърът се обърна към мен и каза:
— На е'лир Квоте му е забранено да влиза в Архива. — Той на прави широк жест с опакото на ръката си.
Опитах се да измисля какво да кажа в своя защита.
— Магистре, аз не исках…
Лорен се завъртя към мен. Лицето му, винаги толкова спокойно преди, сега беше изпълнено с такъв студен и ужасен гняв, че аз отстъпих назад, без дори да се усетя.
— Не _си искал_? — повтори той — Изобщо не ме е грижа за твоите _намерения_, е'лир Квоте, измамни или не. Всичко, което има значение, е реалността на твоите постъпки. Ръката ти е държала огън. Вината е твоя. Това е урокът, който всички възрастни трябва да научат.
Сведох поглед в краката си, опитвайки се отчаяно да измисля нещо, което да кажа. Да намеря доказателство в своя подкрепа. Натежалите ми мисли все още се лутаха бавно напред-назад, когато Лорен излезе с широки крачки от стаята.
— Не разбирам защо трябва да наказват мен за неговата глупост — оплака се Амброуз на другите писари, докато аз безмълвно се отправих към вратата. Допуснах грешката да се обърна и да го погледна. Изражението на лицето му беше сериозно и внимателно контролирано.
Но в очите му имаше задоволство и присмех.
— Честно казано, момче — обърна се той към мен, — не знам какво си си мислил. Човек би очаквал, че един член на Арканум би трябвало да притежава повече здрав разум.
* * *
Отидох в столовата. Мислите ми се движеха бавно, докато пристъпвах тежко. Сложих купона си за храна върху един от сивите ламаринени подноси и си взех порция задушен пудинг, наденица и малко от вечния фасул. Бавно огледах стаята, докато накрая забелязах Симон и Манет, които седяха на обичайното си място в североизточния ъгъл на залата.
Докато вървях към масата, привлякох доста внимание.
Това беше разбираемо, като се имаше предвид, че бяха минали едва два часа, откакто бях вързан към стълба за наказания и публично бит с камшик. Чух някой да шепти: