Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Фела се усмихна нерешително и се поотпусна леко. Продължаваше да седи вдървено и скована от неудобство дори след като Амброуз си бе махнал ръката. Предполагам, че познаваше достатъчно добре нрава му и знаеше, че ако сега побегне и го постави в неловко положение, той щеше да я накара да си плати по-късно.
— Не знам дали имаме нещо такова.
— Ще се задоволя и с някой учебник за начинаещи — отвърнах й с усмивка. — Беше ми дадено да разбера, че нищо не знам за тях, така че всякаква допълнителна информация ще ми бъде от полза.
—
— Ако търсенето ни падне до това ниво, със сигурност ще те повикам — рекох аз, без да поглеждам към него.
Усмихнах се на Фела.
— Може би някоя книга с басни за животни — меко й казах аз. — Чувал съм, че жените са странни същества, много по-различни от мъжете.
Усмивката на Фела разцъфна и тя леко се засмя.
— Предполагам, че можем да хвърлим някой поглед наоколо.
Амброуз я погледна намръщено.
Тя му махна успокоително.
— Всеки знае, че той е член на Арканум, Амброуз — каза тя. — Какво толкова ще стане, ако просто го пуснем да влезе?
Амброуз я погледна кръвнишки.
— Защо не изтичаш с него в „Томовете“, за да го съпроводиш като малко момиченце за поръчки? — студено й отвърна той. — Аз мога и сам да се справя тук.
Като се движеше леко сковано, Фела стана от бюрото и тръгна към „Томовете“. Изкуших се да си помисля, че докато дърпаше вратата, тя ми хвърли кратък поглед, изпълнен с благодарност и облекчение. Но може би просто си въобразявах.
Когато вратата се затвори след нея, ми се стори, че стаята е станала малко по-мрачна. И не го казвам в някакъв поетичен смисъл. Сякаш светлината наистина беше намаляла. Погледнах към симпатичните лампи, които бяха окачени из стаята, и се зачудих какво ли не е наред.
Но малко по-късно почувствах бавно, изгарящо усещане, което започна да пълзи по гърба ми, и осъзнах каква е истината — ефектът на нахлрута беше започнал да намалява.
Най-силните болкоуспокоителни имат сериозни странични ефекти. Тенасинът понякога предизвиква делириум или припадъци. Лацилумът пък е отровен. Офалумът води до силно пристрастяване. Мхенката е може би най-силният опиат от всички, но не случайно я наричат „дяволски корен“.
Нахлрутът е най-слабият, но и доста по-безопасен. Той е лека упойка, стимулант, който свива кръвоносните съдове. Ето защо не кървях като заклано прасе след ударите с камшик. Най-хубавото от всичко беше, че той нямаше сериозни странични ефекти. Въпреки това използването му ставаше на някаква цена. Щом като ефектът на нахлрута отмине, той те оставя напълно изтощен и физически, и психически.
Въпреки това бях дошъл тук, за да видя книгохранилището. Сега бях член на Арканум и нямах намерение да си тръгна, преди да съм влязъл вътре в Архива. Обърнах се към бюрото с решително изражение.
Амброуз ме изгледа продължително и ме измери с очи, преди да изпусне дълбока въздишка.
— Добре — рече той. — Какво ще кажеш да сключим сделка? Ти ще си траеш за онова, което видя тук днес,
Още докато Амброуз говореше, усетих как ефектът на нахлрута намалява все повече. Почувствах тялото си уморено и натежало, мислите ми станаха бавни и лепкави като сироп. Протегнах ръце, за да разтрия лицето си, и потрепнах, когато движението ми остро опъна всички шевове по гърба ми.
— Съгласен съм — отвърнах с надебелен език.
Амброуз отвори един от регистрите и започна да прелиства страниците с въздишка.
— Тъй като това е първият ти път в същинския Архив, ще трябва да платиш таксата за разглеждане.
Странно защо, усетих в устата си киселия вкус на лимон. Това беше страничен ефект, за който Бен никога не ми бе споменавал. Това ме разсея и малко след това видях, че Амброуз ме гледа с очакване.
— Моля?
Той ме изгледа странно.
— Таксата за разглеждане — повтори.
— Преди нямаше такава такса — казах аз, — когато бях в „Томовете“.
Амброуз вдигна поглед към мен, сякаш бях някакъв идиот.
— Това е защото това е _такса за разглеждане_. — Той погледна отново надолу към регистъра. — Нормално тя се плаща в допълнение към таксата за обучение за първия семестър в Арканум. Но тъй като ти направо прескочи години и дойде директно при нас, ще трябва да я платиш сега.
— Колко е таксата? — попитах аз и опипах за кесията си.
— Един талант — отвърна той. — И _трябва_ да я платиш, преди да влезеш. Правилата са си правила.
След като бях платил за леглото в Мюз, един талант бяха почти всичките пари, които ми бяха останали. Беше ми пределно ясно, че трябва да пазя парите си, за да спестявам за таксата за обучение за следващия семестър.
Ако не можех да платя, щеше да се наложи да напусна Университета.
И все пак, това беше нищожна цена за онова, за което бях мечтал през по-голямата част от моя живот. Извадих един талант от кесията си и му го подадох.
— Трябва ли да се подпиша някъде?
— Няма чак такива формалности — отвърна Амброуз, отвори едно чекмедже и извади малък метален диск. Тъй като бях замаян от страничните ефекти на нахлрута, ми беше необходимо известно време, докато осъзная какво е това — ръчна симпатична лампа.
— Книгохранилището не е осветено — сухо рече Амброуз. — Пространството вътре е твърде голямо, а и дългото излагане на книгите на светлина няма да е добро за тях. Ръчните лампи струват един талант и половина.
Аз се колебаех.
Амброуз кимна сякаш на себе си и се замисли.
— През първия семестър на много хора не им стигат парите. — Той се протегна към едно по-долно чекмедже и дълго рови в него. — Ръчните лампи са талант и половина и аз не мога да направя нищо по тоя въпрос. — Той извади десетсантиметрова свещ. — Но свещите струват само половин пени.