Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Коте се носеше в средата на всичко това, непрекъснато в движение, като човек, който се грижи за някаква огромна, сложна машина. Готов с напитка точно в момента, в който някой я поискаше, той разговаряше и слушаше точно толкова, колкото беше необходимо. Смееше се на шегите, стискаше протегнатите за ръкостискане ръце, усмихваше се и бързо прибираше парите от тезгяха, сякаш наистина имаше нужда от тях.

След това, когато настъпеше времето за песните, любимите мелодии бяха изпети, но всички искаха още, Коте пляскаше с ръце иззад бара, за да поддържа

ритъма, и подхващаше „Калайджия и кожар“, а в косата му искреше пламък. Той пееше песента с много повече стихове, отколкото някой някога беше чувал, и всички слушаха със затаен дъх.

* * *

Часове по-късно общата стая вече беше изпълнена с топла и весела атмосфера.

Коте беше коленичил до огнището и раздухваше огъня, когато някой проговори зад гърба му:

— Квоте?

Съдържателят се обърна с леко озадачена усмивка.

— Господине?

Беше един от добре облечените пътници, леко се олюляваше.

— Ти си Квоте.

— Коте, господине — отвърна Коте с леко снизходителния тон, с който майките разговарят с децата си, а гостилничарите с пияниците.

— Квоте Безкръвния — настоя онзи с упорита пиянска настойчивост. — Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. — Той гордо се усмихна и потупа с пръст носа си. — Тогава те чух да пееш и веднага разбрах, че си ти. Веднъж те слушах в Имре. Тогава си изплаках очите. Никога преди или след това не бях чувал нещо подобно. Разби сърцето ми.

Докато говореше, изреченията на младия мъж ставаха все по-неразбираеми, но лицето му си оставаше все така убедено.

— Знам, че не можеше да си ти. Но мислех, че си ти. Въпреки че… Но кой друг има такава коса?

Той разтърси глава, опитвайки се безуспешно да прочисти мислите си.

— Видях мястото в Имре, където го уби. До фонтана. Целият калдъръм беше потрошен. — Той потръпна и отново подчерта: — _Потрошен._ Казаха, че никой не може да го поправи.

Мъжът с пясъчнорусата коса отново направи пауза. Опитваше се да фокусира погледа си, изненадан от реакцията на съдържателя.

Червенокосият мъж се ухили.

— Да не искате да кажете, че приличам на Квоте? На _онзи_ Квоте? И аз винаги съм мислел, че си приличаме. Имам негова гравюра отзад. Помощникът ми непрекъснато ме дразни заради нея. Бихте ли му казали онова, което току-що ми казахте?

Коте хвърли една последна цепеница в огъня и се изправи. Докато отстъпваше назад от камината обаче, стъпи накриво с единия крак и падна тежко на пода, като събори един стол.

Няколко от пътниците се завтекоха да помогнат, но съдържателят вече беше на крака и махна на хората да седнат обратно по столовете си.

— Не, няма нужда. Добре съм. Съжалявам, че ви стреснах. — Въпреки пресилената му усмивка беше ясно, че се е наранил. Лицето му беше стегнато от болката и се подпираше с цялото си тяло върху стола за опора.

— Уцелиха ме със стрела в коляното по пътя към Елд преди три лета. От време на време ме наболява. — Той направи гримаса и тъжно добави: — Точно

това ме накара да се откажа от хубавия живот по пътищата. — Протегна ръка и внимателно докосна странно сгънатия си крак.

Един от наемниците рече:

— Бих го наложил с лапа, ако бях на твое място, иначе ще се подуе ужасно.

Коте отново докосна мястото.

— Мисля, че предложението ви е мъдро, господине — рече, след това се обърна към русия мъж, който продължаваше да се олюлява до камината. — Би ли ми направил една услуга, синко?

Онзи глупаво кимна.

— Просто да затвориш комина. — Коте махна с ръка към камината. — Баст, ще ми помогнеш ли да се кача по стълбите?

Баст притича и обхвана Коте с ръка около раменете.

Коте се опираше на него на всяка крачка, която правеха нагоре по стълбището.

— Стрела в крака? — задъхано попита Баст. — Наистина ли си толкова притеснен от едно малко падане?

— Благодаря на бога, че си толкова лековерен като тях — остро отвърна Коте, веднага щом се скриха от погледа на останалите.

Останал без дъх, той започна да ругае, като продължи нагоре по стълбите, очевидно без да му има нищо на крака.

За миг очите на Баст се отвориха широко, после се свиха до цепки.

Коте спря на върха на стълбището и потърка лице.

— Един от тях знае кой съм — потръпна Коте. — Подозира.

— Кой? — попита Баст със смесица от страх и гняв.

— Онзи със зелената риза и пясъчнорусата коса. Който седеше най-близо до мен край камината. Дай му нещо, за да заспи. И без това вече е доста пиян. Никой няма да обърне внимание, ако му прилошее.

Баст се замисли за кратко.

— Наймейн?

— Мхенка.

Баст повдигна вежди, но кимна.

Коте се изправи.

— Три пъти се ослушай, Баст.

Баст примигна и кимна отново.

Коте каза с ясен и чист глас:

— Имал съм разрешително за охрана от Ралиен. Бил съм ранен, докато успешно съм защитавал кервана. Стрела в десния крак. Преди три години, през лятото. Благодарен търговец от Силдиш ми е дал пари, за да отворя странноприемница. Името му е Деолан. Пътували сме от Пурвис. Подхвърли го между другото. Схвана ли?

— Чувам те три пъти, Реши — официално отвърна Баст.

— Върви.

* * *

Половин час по-късно Баст донесе купа с храна в стаята на учителя си и го увери, че долу всичко е наред. Коте кимна и накратко го уведоми, че не иска повече да бъде безпокоен до края на нощта.

Докато Баст затваряше вратата зад себе си, изражението му издаваше безпокойство. Известно време той остана прав в горния край на стълбището, опитвайки се да измисли какво би могъл да направи.

Беше трудно да се каже какво толкова е обезпокоило Баст. Видимо Коте никак не се бе променил. Може би с изключение на това, че се движеше малко по-бавно и искрата, запалвана в очите му от нощната активност, не беше вече така силна. Всъщност тя бе почти незабележима. Може би вече дори я нямаше.