Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— _Мислел си_ — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да _помислиш_ — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.
Лицето на Летописеца пламна.
— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.
Съдържателят сви рамене.
— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.
Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.
— Слушай — продължи той със спокоен тон, —
— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.
Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:
— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…
— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.
— Не са минали и две години — възрази Летописеца.
— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.
— И какъв човек точно имаш предвид?
— Квоте — просто отговори, избягвайки по-нататъшни обяснения. — Сега аз съм Коте. Грижа се за странноприемницата си. Това означава, че бирата струва три шима, а самостоятелната стая — една медна монета. — Той отново се зае ожесточено да търка. — Както сам се изрази, „стореното — сторено“. Историите сами ще се погрижат да бъдат разказвани.
— Но…
Коте погледна нагоре и Летописеца за секунда успя да надникне зад гнева, блестящ в очите на червенокосия. За миг мярна болката, таяща се отдолу — оголена и окървавена — като рана, която е твърде дълбока, за да зарасне. След това отвърна поглед и на повърхността остана само гневът.
— Какво би могъл да ми предложиш, че да си заслужава да платя цената, за да си спомня?
— Всички мислят, че си мъртъв.
— Ти не можеш да разбереш, нали? — Коте поклати глава на границата между раздразнението и забавлението. — Точно в това е работата — хората не те търсят, когато знаят, че си мъртъв. Старите врагове не се опитват да си разчистят сметките с теб. И хората не идват при теб да те карат да им разказваш истории — добави той кисело.
— Някои казват, че си мит — не се отказваше Летописеца.
— Аз _съм_ мит — спокойно отвърна Коте, като направи екстравагантен жест. — Много специален вид мит, който създава сам себе си. Най-добрите лъжи за мен са онези, които аз самият съм измислил.
— Разправят, че никога не си съществувал — кротко го поправи Летописеца.
Коте равнодушно сви рамене, но усмивката му помръкна едва доловимо.
Усетил слабото му място, Летописеца продължи:
— Някои истории те описват като най-обикновен убиец с окървавени ръце.
— Аз съм и това. — Коте се обърна и започна да полира тезгяха зад бара.
Той отново сви рамене, но този път не със същата лекота като преди.
— Убивал съм хора и твари, които са повече от хора. И всеки един от тях си го е заслужавал.
— Историите използват думата „убиец“,
Коте спря да търка тезгяха и се обърна с гръб към стаята. Кимна веднъж, без да вдига поглед.
— Някои стигат по-далеч и казват, че има нов Чандриан — нов ужас в нощта. И косата му е червена като кръвта, която пролива.
— Хората, които са важни за мен, могат да различат истината от лъжата — каза Коте, сякаш опитваше да убеди самия себе си, че това е така, но гласът му беше уморен и отчаян и му липсваше увереност.
Летописеца леко се засмя.
— Така е, разбира се. Поне засега. Но ти самият би трябвало да осъзнаваш най-добре колко тънка е линията между истината и убедителната лъжа. Между истинската история и историята, разказвана за забавление. — Летописеца изчака думите му да постигнат нужния ефект и продължи: — Знаеш коя от двете ще победи накрая.
Коте остана с лице към стената, а ръцете му стояха отпуснати върху тезгяха. Главата му беше леко наклонена напред, сякаш върху плещите му бяха стоварили огромна тежест.
Предусещайки победата, Летописеца нетърпеливо продължи:
— Някои казват, че имало и жена…
— Какво знаят те? — гласът на Коте режеше като нож. — Какво знаят за онова, което се случи? — Внезапно гласът му стана толкова тих, че Летописеца трябваше да сдържа дъха си, за да чува думите.
— Казват, че тя… — Думите заседнаха във внезапно пресъхналото гърло на Летописеца и стаята стана необичайно тиха.
Коте стоеше с гръб, тялото му не помръдваше, а зъбите му бяха здраво стиснати. Дясната му ръка, омотана в чистия бял парцал, бавно се затвори в юмрук.
На двайсетина сантиметра от него една бутилка се пръсна на парчета. Въздухът се изпълни с миризмата на ягоди едновременно със звука от счупването на стъклото. Тишината беше толкова всеобхватна, че звукът сякаш се изгуби в нея, но все пак се оказа достатъчен.
Достатъчен, за да разчупи мълчанието на малки остри парченца. Кръвта на Летописеца изстина във вените, когато той внезапно осъзна каква опасна игра играе. Вцепенен, той си помисли: „Значи това е разликата между това да разказваш история и да участваш в нея — страхът.“
— Какво би могъл да знае който и да било за нея? — кротко попита Коте и се обърна.
Дъхът на Летописеца секна, когато видя лицето му. Спокойното изражение на гостилничаря беше като маска, разбита на парчета. Под нея лицето на Коте беше обладано от духовете на миналото, очите му бяха наполовина в този свят, наполовина другаде — в спомените.
Летописеца се сети за една история, която беше чувал.
Една от многото. Историята разказваше как Квоте тръгнал да търси онова, което желаело сърцето му. Трябвало да излъже един демон, за да го получи. Но веднъж получил го, трябвало да се пребори с ангел, за да го запази. Летописеца усети, че е готов да повярва в тази история. „Преди това беше само история, — рече си, — но сега вярвам в нея. Това е лицето на мъжа, убил ангела.“