Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— И аз не зная, Баст — отново сви рамене Коте и гласът му прозвуча уморен и мрачен.

* * *

Няколко часа по-късно вратата на стаята на Коте се отвори с проскърцване и Баст надникна вътре. Когато не чу нищо друго освен бавно, равномерно дишане, младият мъж тихо пристъпи до леглото и се надвеси над спящия Коте. Баст огледа дали има цвят по страните му, помириса дъха му и леко докосна челото му, китката и шията над сърцето.

След това дръпна един стол до леглото и седна, като наблюдаваше учителя си и го слушаше как диша. Малко по-късно

той се протегна и махна един немирен кичур червена коса от лицето му, както някоя майка би направила със спящото си дете. След това започна нежно да напява някаква странна и лека мелодия, наподобяваща приспивна песен:

P>

Как странно е да гледам пламъка на тленността

и после ден след ден как гасне тя.

Как душите им горят със пламък бесен

и накрая огънят от вятър е отнесен.

Мога ли аз моя огън да им дам?

Какво вещае трепкащия пламък аз не знам.

P$

Гласът на Баст постепенно утихваше, докато накрая той замълча и остана да седи дълги часове в мрака на ранното утро и да наблюдава как тихото дишане повдигаше и спускаше гърдите на учителя му.

> 6.

> Цената на спомените

Летописеца слезе в общата стая на странноприемницата „Пътният камък“ едва привечер на следващия ден. Беше блед и се движеше несигурно, като носеше кожената си чанта под мишница.

Коте седеше зад тезгяха и прелистваше книга.

— А, нашият неволен гост. Как е главата?

Летописеца вдигна ръка и докосна тила си.

— Леко пулсира, когато направя по-рязко движение, но все още е на мястото си.

— Радвам се да го чуя — каза Коте.

— Това… — Летописеца се поколеба, докато се оглеждаше. — В Нюар ли сме?

— Всъщност намираш се точно в центъра на Нюар — кимна Коте.

Той размаха ръка с драматичен жест.

— Процъфтяваща метрополия. Дом на десетки люде.

Летописеца се вгледа в червенокосия мъж зад тезгяха и след това се опря на една от масите да си почине.

— В името на овъгленото тяло господне — задъхано каза той. — Това наистина си ти, нали?

Съдържателят изглеждаше объркан.

— Моля?

— Зная, че ще го отречеш — продължи Летописеца — Но онова, което видях миналата нощ…

Съдържателят вдигна ръка, за да го успокои.

— Преди да започнем да обсъждаме възможността мозъкът ти да се е размътил от тая цепнатина върху главата ти, кажи ми — как е пътят до Тиньо?

— Моля? — раздразнено попита Летописеца. — Не бях тръгнал към Тиньо. Бях… ох. Е, добре, дори като оставим настрана миналата нощ, пътят беше доста тежък. Бях ограбен край Абътс Форд и оттогава съм все пеша. Но си заслужаваше, защото ти наистина си тук. — Писарят хвърли поглед към меча, окачен над тезгяха, пое си дълбоко въздух и изражението на лицето му стана леко неспокойно. — Първо искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Не съм тук заради наградата, определена за главата ти. — Той немощно се усмихна. — Не че мога изобщо да те затрудня по някакъв начин…

—

Много добре — прекъсна го съдържателят, измъкна отнякъде бял ленен парцал и започна да полира тезгяха. — Тогава кой си ти?

— Можеш да ме наричаш Летописеца.

— Не те попитах как мога да те наричам — натърти Коте, — а как ти е името?

— Деван. Деван Локийс.

Коте спря да полира тезгяха.

— Локийс? Да не си роднина на Дюк… — Коте не довърши и кимна сякаш на себе си. — Да. Разбира се, че си. Не просто летописец, ти си _Летописеца_.

Той остро изгледа оплешивяващия мъж, като го измери с поглед от горе до долу.

— Я виж ти. Самият велик разобличител.

Летописеца леко се отпусна, очевидно доволен, че репутацията му го е изпреварила.

— Преди малко не се опитвах да се правя на интересен. Не съм мислил за себе си като Деван от години. Отдавна изоставих това име. — Той погледна многозначително съдържателя. — Предполагам, че това усещане е познато и на теб…

Коте не обърна внимание на неизказания въпрос.

— Прочетох книгата ти преди години — „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Бях млад мъж, чиято глава беше пълна с разни истории, и тази книга ми отвори очите. — Той погледна надолу и отново започна да бърше повърхността на тезгяха с белия парцал. — Признавам, че бях разочарован да науча, че драконите не съществуват. Това е труден урок за всяко момче.

Летописеца се усмихна.

— Честно да си кажа, и аз самият бях леко разочарован. Отидох да проуча легендата и онова, което открих, беше гущер. Удивителен гущер, но все пак просто гущер.

— И сега си тук — рече Коте. — Успя ли да докажеш, че и аз не съществувам?

— Не — Летописеца нервно се засмя. — Виждаш ли, ние чухме слух…

— _Ние?_ — прекъсна го Коте.

— Пътувах с един твой стар приятел — Скарпи.

— Взе те под крилото си, нали? — каза Коте повече на себе си. — Виж ти — чирак на Скарпи.

— По-скоро колега.

Коте кимна все така безизразно.

— Трябваше да се досетя, че той пръв ще ме открие. И двамата сте клюкари.

Усмивката на Летописеца стана кисела и той преглътна първите думи, които му дойдоха на устата в отговор. Положи усилия, за да запази спокойното си изражение.

— И така, какво мога да направя за теб? — Коте остави парцала настрани и се усмихна с най-добрата си усмивка на гостилничар. — Нещо за ядене или пиене? Стая за през нощта?

Летописеца се поколеба.

— Имам всичко. — Коте направи широк жест зад тезгяха. — Меко и светло старо вино? Медовина? Тъмна бира? Сладък плодов ликьор? Сливова ракия? Шери? Зелена ябълка? Къпина? — Коте посочваше бутилките една по една. — Хайде, сигурно все искаш нещо?

Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.

Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.

— Мислех си, че…