Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Усетих как устата ми пресъхва. Под рунтавата му брада и тежкия му атурански акцент умът на Килвин беше остър като диамант.
Какво въобще ме бе накарало да мисля, че мога да го измамя и накрая да ми се размине?
— Разбира се, че исках да ви впечатля, магистър Килвин — казах аз с наведен поглед. — Мисля, че това се подразбира.
— Недей да ми угодничиш. Фалшивата скромност не ме впечатлява.
Вдигнах поглед и изправих рамене.
— В този случай, магистър Килвин, аз наистина съм по-добър. Уча по-бързо. Работя по-усилено. Ръцете ми
— Така е по-добре — кимна Килвин. — И си прав, наистина знам тези неща. — Той включваше и изключваше лампата, като я насочваше към различни предмети в стаята. — И което си е право, съм наистина впечатлен от твоето умение. Лампата е направена спретнато. Сигалдрията е доста хитро направена. Гравировката е прецизна. Хитроумна изработка като цяло.
Изчервих се от удоволствие при тези комплименти.
— Но в изобретяването има неща, които надхвърлят простото умение — рече Килвин, остави лампата върху масата и разпери встрани огромните си ръце. — Не мога да продам тази лампа. Накрая тя ще попадне в ръцете на неподходящите хора. Ако хванат крадец с такъв инструмент, това ще се отрази зле върху всички арканисти. Ти завърши чиракуването си и се отличи с високо умение. — Думите му ме успокоиха донякъде. — Но по-важната ти оценка все още е под въпрос. Предполагам, че ще претопим самата лампа, за да използваме метала.
— Ще претопите лампата ми? — Бях работил върху нея в продължение на цял цикъл и бях вложил почти всичките си пари и покупката на материалите. Надявах се на значителна печалба, когато Килвин я продадеше, но сега…
— Всички ние сме отговорни за поддържането на репутацията на Университета, е'лир Квоте. — Изражението на лицето му беше непоколебимо. — Ако някой такъв предмет попадне в погрешните ръце, това би се отразило зле на всички нас.
Опитвах се да измисля някакъв начин да го убедя, когато той махна с ръка към вратата.
— Отиди да кажеш своите добри новини на Манет.
Отправих се към работилницата с натежало сърце и бях посрещнат от звука на стотици ръце, които сечаха дърво, дялаха камък и чукаха метал. Въздухът беше натежал от миризмата ни киселини за гравиране, нагорещено желязо и пот. Забелязах Манет зад ъгъла, където редеше керемиди в една пещ. Изчаках, докато затвори вратата, отдръпна се назад и изтри потта от челото си с ръкава на ризата.
— Как мина? Взе ли изпита или ще трябва да те държа за ръката още цял един семестър?
— Взех го — казах аз, без да обръщам внимание на думите му. — Беше прав за промените. Те не го впечатлиха.
— Казах ти — вдигна рамене той без всякакво задоволство в гласа. — Не забравяй, че съм тук по-дълго от всички други студенти. Когато ти казвам, че магистрите са консервативни до мозъка на костите си, не говоря празни приказки. Просто го знам. — Манет разсеяно прокара ръка през рошавата си черна брада, докато следеше топлината, която се излъчваше от тухлената пещ. — Някакви идеи какво ще правиш сега,
— Мислех да смажа една партида излъчватели за сини лампи — казах аз.
— Парите са добри — бавно рече Манет, — макар че това е рискована работа.
— Знаеш, че съм внимателен — уверих го аз.
— Рискът си е риск — настоя Манет. — Може би преди около десет години обучавах едно момче, как му беше името…? — Той се чеса по главата известно време и след това сви рамене. — Та той допусна малка грешка. — Манет остро щракна с пръсти. — Но това се оказа напълно достатъчно. Изгори се доста лошо и загуби няколко пръста. След това от него не ставаше кой знае какъв изобретател.
Погледнах към другия край на помещението, където беше Камар с липсващото му око и плешива, покрита с белези, глава.
— Ще го имам предвид — неспокойно прибрах ръцете си, докато наблюдавах лъскавата метална кутия.
След демонстрацията на Килвин хората минаваха край придобивката доста нервно в продължение на ден-два, но скоро след това се превърна просто в поредното оборудване. Истината беше, че имаше сигурно десет хиляди различни начина да умреш в Рибарника, ако не си внимателен. Костеният катран просто беше най-новият и най-вълнуващ начин да се убиеш.
Реших да сменя темата.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Давай, пали смело — каза той и хвърли поглед към близката пещ. — Схващаш ли майтапа — „пали смело“?
Вдигнах очи и въздъхнах.
— Би ли казал, че познаваш Университета по-добре от всеки друг?
— По-добре от всеки друг жив човек — кимна той. — Знам всички малки мръсни тайни.
— Значи, стига да искаш — сниших глас аз, — можеш да влезеш в Архива, без никой да разбере?
Манет присви очи.
— Бих могъл, но няма да го направя.
Опитах се да кажа нещо в отговор, но той ме прекъсна с лека нотка на раздразнение:
— Слушай, момчето ми, говорихме за това и преди. Просто бъди търпелив. Трябва да дадеш на Лорен достатъчно време, за да се успокои. Мина само малко повече от семестър…
— Мина половин година!
— Струва ти се, че това е много време, само защото си млад — поклати глава той. — Повярвай ми, в съзнанието на Лорен споменът все още е пресен. Прави добро впечатление на Килвин още един семестър и след това го помоли да се застъпи за теб. Повярвай ми, това ще свърши работа.
Направих възможно най-засрамената си физиономия.
— Не би ли могъл само да…
— Не. Не и не — твърдо поклати глава той. — Няма да ти покажа. И няма да ти кажа. Няма да ти начертая карта. — Изражението му омекна и той сложи ръка на рамото ми, като очевидно се опитваше да смекчи огорчението, което ми бе причинил с резкия си отказ. — В името на Техлу, така или иначе не мога да разбера за какво е цялото това бързане? Ти си млад. Разполагаш с цялото време на света. — Той размаха пръст. — Но ако те изключат, ще е завинаги. И точно това ще ти се случи, ако стане така, че те хванат, когато се опитваш да се промъкнеш в Архива.