Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Освен това — продължих аз, докато махах последните остатъци от восъка — винаги съществува възможността, ако те напия достатъчно, някой ден да ме пуснеш да се вмъкна в Архива — довърших весело и хвърлих поглед, за да преценя реакцията му.

Уил бавно отпи, без да ме погледне в очите.

— Не мога.

Усетих горчиво разочарование в дъното на стомаха си. Махнах пренебрежително с ръка, сякаш не можех да повярвам, че той е приел шегата ми на сериозно.

— О, знам…

— Мислих за това — прекъсна ме Уилем. — Защото ми е ясно, че изобщо не

заслужаваше наказанието, което ти наложиха, и знам колко те безпокои това. — Уил отново отпи. — Понякога Лорен отстранява студенти. Няколко дни за това, че са разговаряли твърде шумно в Гробниците. Или за няколко цикъла, ако не са били внимателни с някоя книга. Но забраната за достъп е нещо различно. Това не се е случвало от години. Всички знаят. Ако някой те види… — Той поклати глава. — Ще загубя длъжността си на писар. Може и двамата да ни изключат.

— Не се обвинявай — успокоих го аз. — Дори самият факт, че си мислил за това…

— Нещо ставате прекалено сълзливи и двамата — намеси се Сим и удари чашата си о масата. — Отвори бутилката и да пием за това Килвин да е толкова впечатлен, че да говори с Лорен и да възстанови правото ти да влизаш в Архива.

Усмихнах се в отговор и започнах да навивам тирбушона в тапата.

— Имам по-добър план — рекох аз. — Предлагам да пием за вечния тормоз и досаждането на известния нам Амброуз Джакис.

— Мисля, че с това всички можем да се съгласим — каза Уил и вдигна чашата си.

— Велики богове! — с приглушен глас възкликна Симон. — Виж какво е намерил Деох.

— Какво? — попитах аз, твърде съсредоточен да извадя тапата, без да я разтроша на парчета.

— Успял е отново да доведе тук най-красивата жена — промърмори Сим с нехарактерна за него киселост. — Това е достатъчно, за да го намрази човек.

— Сим, вкусът ти по отношение на жените в най-добрия случай може да се нарече съмнителен.

Тапата излезе безпроблемно с приятен за ухото звук и аз я вдигнах триумфално, за да могат те двамата да я видят. Нито един от тях не ми обърна никакво внимание, тъй като очите им бяха приковани към вратата.

Обърнах се да видя какво гледат. И се вцепених.

— Това е Дена.

— Дена ли? — обърна се към мен Сим.

— Диана — намръщих се аз. — Дена. Тя е момичето, за което ви разказвах преди. Онази, която пя с мен. Има много, различни имена. Не знам защо.

Уилем ме изгледа безизразно.

— _Това_ е твоето момиче? — невярващо попита той.

— Момичето на Деох — тихо го поправи Симон.

Наистина изглеждаше вярно. Красивият мускулест Деох разговаряше с нея по своя непринуден начин. Дена се смееше и беше обвила ръка около него в небрежна прегръдка. Докато ги наблюдавах как разговарят, почувствах остра тежест в гърдите си.

След това Деох се обърна и посочи нещо. Тя проследи ръката му, срещна погледа ми, лицето й просветна и тя ми се усмихна. Без да се замислям, отговорих на усмивката й. Сърцето ми отново започна да бие. Махнах й да се приближи. След като размени няколко думи с Деох, тя започна да си проправя път към нас през

тълпата от хора.

Бързо отпих от скутена, докато Симон ме гледаше невярващо и почти с благоговение.

Дена беше облечена в тъмнозелена рокля, която оголваше ръцете и раменете й. Беше зашеметяваща и го знаеше. Усмихваше се.

И тримата се изправихме, когато тя се приближи.

— Надявах се да те открия тук — каза тя.

— Надявах се да бъда открит — направих лек поклон. — Това са двама от най-добрите ми приятели. Симон. — Сим се усмихна като слънце и махна перчема от очите си. — И Уилем. — Уил кимна. — Това е Диана.

— Какво е накарало трима красиви млади мъже да дойдат в града тази нощ? — облегна се назад тя.

— Заговорничим за провала на нашите врагове — отвърна Симон.

— И празнуваме — побързах да добавя аз.

— За объркването на врага — вдигна чашата си за тост Уилем.

Симон и аз последвахме примера му, но аз спрях, сетил се, че Дена няма чаша.

— Съжалявам — извиних се аз. — Мога ли да те почерпя напитка?

— Надявах се да ме почерпиш вечеря — отвърна тя. — Но бих се чувствала гузна да те отнема от приятелите ти.

Мислите ми запрепускаха лудо, докато се опитвах да измисля тактичен начин, по който да се измъкна.

— Предположението ти, че го искаме тук, е погрешно — каза Уилем с искрена физиономия. — Ще ни направиш услуга, ако го отмъкнеш.

Дена бавно се наведе напред, а в ъгълчетата на устата й играеше усмивка.

— Наистина ли?

— Той пие дори повече, отколкото говори — със сериозен вид кимна Уилем.

— Толкова много? — изгледа ме закачливо тя.

— Освен това — невинно се намеси Симон — ще се мръщи с дни, ако пропусне възможността да бъде с теб. Ще бъде напълно безполезен за нас, ако го оставиш тук.

Лицето ми пламна и внезапно изпитах желание да удуша Сим.

Дена се разсмя с очарователния си смях.

— Тогава май наистина ще е по-добре да ви го отнема.

Тя се изправи с едно движение, като върбова пръчка, огънала се под напора на вятъра, и ми подаде ръка. Улових я.

— Надявам се пак да се видим, Уилем, Симон.

Те ми помахаха и ние се отправихме към вратата.

— Харесаха ми — каза тя. — Уилем е като камък в дълбока води. А Симон е като момче, което шляпа в поток.

Описанието й ме накара да се разсмея.

— Едва ли бих могъл да ги опиша по-добре. Спомена нещо за вечеря?

— Излъгах — отвърна с непринудена наслада тя. — Но бих приела предложението ти за напитка.

— Какво ще кажеш за „Канелката“?

Тя сбърчи носле.

— Твърде много възрастни мъже и малко дървета. Нощта е хубава да я прекараме на открито.

— Води ме тогава — посочих вратата аз.

Тя така и стори. Наслаждавах се на светлината, която струеше от нея, и на завистливите погледи на другите мъже. Когато излизахме от „Еолиан“, ми се стори, че дори и Деох леко ми завидя. Но когато минавах покрай него, видях в очите му отблясъка на нещо различно. Печал? Състрадание?